Оттатък теснината Чингис видя суматоха в дзинските редици. Нещо не беше наред и той рискува да се надигне в стремената, за да види какво става. Последните оцелели пленници налитаха върху плетените барикади, които защитаваха дзинските стрелци, докато презаредят. Чингис затаи дъх, когато воините му се присъединиха към изтощените пленници и мечовете им засвяткаха на слънчевите лъчи. Арбалетите най-сетне замлъкнаха и Чингис видя, че противниците махат за подкрепления.
Както се беше надявал, най-сетне бяха останали без стрели. Земята бе почерняла от противните малки железни шипове, а всеки труп беше надупчен от тях. Ако дървото останеше на мястото си, Чингис щеше да направи пробив в дзинските редици. Той изтегли меча на баща си и усети как натискът изведнъж се отприщва. Зад него монголите вдигнаха копия и мечове и пришпориха конете си да прескочат купищата мъртъвци. Преградите бяха избутани настрани. Чингис мина под сянката на огромното дърво и вече не можеше да спре, устремен към армията на дзинския император.
Конниците се вклиниха дълбоко в редиците на противника. Рискът се увеличаваше с всяка измината дължина, тъй като воините се озоваваха срещу врагове не само отпред, но и отстрани. Чингис сечеше наред с касапски движения, които можеше да изпълнява с часове. Пред себе си видя как изпадналите в паника кавалеристи се стоварват върху собствените си редици и ги помитат. Нямаше време да се обърне назад към дървото, около него свистяха толкова много остриета. Едва когато друга редица удари в галоп кавалерията, Чингис вдигна поглед и разпозна свои сънародници, яхнали дзински коне. Нададе дрезгав рев, като усети растящата паника и объркване на противниците. Зад него хората му изкормваха безсилните арбалетчици и си пробиваха път все по-навътре и по-навътре. Без атака срещу фланга това нямаше да бъде достатъчно, но Чингис видя, че конниците внасят хаос в дзинските редици — най-добрите ездачи на света се носеха като обезумели сред враговете си.
Едно острие улучи коня му в гърлото и отвори огромен разрез, от който плисна кръв върху лицата на войниците пред него. Животното се препъна, Чингис скочи от седлото и събори двама души на земята, когато се стовари отгоре им с цялата си тежест.
Моментално изгуби усещането за битката. Оставаше му единствено да се сражава пешком с надеждата, че са направили достатъчно. Все повече и повече воини излизаха от прохода и се втурваха към центъра… Монголската армия излизаше от планината като брониран юмрук, за да нанесе зашеметяващ удар на дзинските редици.
Генерал Джи Джонг гледаше с увиснала челюст как монголите изкормват предните му редици. Беше видял как конницата му се обръща в бягство и се врязва в основната армия, внасяйки паника в строя. Сигурен беше, че още може да удържи положението, но тогава проклетите монголи им налетяха с откраднатите коне. Яздеха невероятно умело и запазваха съвършено равновесие, докато пускаха залп след залп в галоп. Един отряд пехотинци рухна и нова вълна противници се втурна през войниците му, сякаш бяха деца с мечове.
Генералът зяпаше тъпо. Офицерите му чакаха заповеди, но прекалено много неща се случваха едновременно и той се бе вцепенил. Не можеше да се окопити. Повече от половината от армията му все още не се беше сблъскала с врага, а по-надолу в строя чакаха двадесет кавалерийски отряда. Джи Джонг заповяда да доведат коня му и се качи в седлото.
— Блокирайте прохода! — изкрещя той и пратениците препуснаха напред. Хората му горе сигурно чакаха заповедта, стига да бяха останали живи. Ако успееше да спре излизащите от прохода монголи, щеше да ги обкръжи и унищожи. Беше вдигнал онова дърво като последна възможност, но сега единственото то можеше да му осигури достатъчно време, за да се прегрупира.
Субодай видя Чингис да полита през края на прохода на обезумелия си кон. Усети, че натискът намалява, когато все повече бойци последваха хана си през теснината. Младите вълци виеха от възбуда. Мнозина бяха все още притиснати от хора и коне и не можеха да помръднат. Някои дори се бяха завъртели кръгом в навалицата и се мъчеха отново да се обърнат с лице към сражението.
Чингис се беше изгубил от погледа му, когато Субодай видя как едно от дърветата над главата му се опъва. Вдигна глава и моментално разбра, че то може да рухне и да го отреже от онези, които вече бяха минали теснината.