Хората му не виждаха опасността и пришпорваха конете си напред, надавайки викове като младоци с жълто около устата, каквито всъщност си бяха. Субодай изруга, опъна се второ въже. Дървото беше огромно, но не след дълго щеше да падне.
— Мишени нагоре — изрева той на хората си и им даде посока, като започна да пуска стрела след стрела с най-голямата скорост, на която беше способен. Първата улучи един от противниците в гърлото и той падна, събаряйки още двама. Въжето се отпусна, но други войници се завтекоха да изпълнят заповедта на Джи Джонг и дървото започна да се накланя. Младите вълци отговориха с рояк стрели и повалиха десетки. Но беше твърде късно. Последните дзински войници издърпаха масивния ствол точно върху тях и той с трясък полетя в прохода. Субодай се намираше на не повече от двайсет крачки от равнината, когато дървото падна. Конят му уплашено се изправи на задните си крака и ездачът трябваше да се приведе напред, за да го овладее.
Трясъкът изтръгна от кървавото им безумие дори оцелелите пленници. Докато Субодай се взираше, зашеметен от ужас, над уплашените редици се спусна пълна тишина. После се разнесе воят на един боец, чиито крака бяха смазани. Дървото препречваше теснината на височина колкото човешки бой. Нямаше кон, който да го прескочи. Субодай усети, че хиляди очи се обръщат автоматично към него, но не знаеше какво да прави.
Стомахът му се сви, видя зад бариерата да се появяват редици дзински копиеносци. Онези, които посмяха да покажат лицата си, бяха повалени от стрелите, но оръжията им останаха — редица тежко желязо, стърчащо като зъби на хищник по дължината на ствола. Субодай преглътна на сухо.
— Брадви! — изкрещя той. — Бързо носете брадви!
Не знаеше колко време ще им е нужно, за да се справят с масивния дънер. Дотогава ханът им оставаше в капан от другата страна.
24.
Чингис видя как дървото пада и изрева яростно, отсичайки с един-единствен удар главата на мъжа срещу себе си. Намираше се в море от червени и златни знамена, които плющяха на вятъра като птичи криле. Сражаваше се сам, отчаяно. Все още не бяха разбрали кой е той. Единствено тези, които бяха най-близко, опитаха да смажат побеснелия воин, който се зъбеше и ръмжеше в лицата им. Той се въртеше и се втурваше между тях, използваше като оръжие всяка част от бронята си, всичко, което можеше да го запази жив. Оставяше след себе си диря от смърт и болка и нито за миг не престана да се движи. Да спре означаваше да умре сред безбройните знамена.
Дзинските войници усетиха внезапната неувереност у враговете си и изреваха предизвикателно. Самоувереността им се възвърна. Чингис видя огромно множество бодри конници да се носи с грохот край фланга. Беше изгубил от поглед брат си Хаджиун. Нямаше кон, заобикаляха го врагове. Прах покриваше всичко и той разбра, че смъртта е на стъпка от него.
Почти се беше отчаял, когато един конник размаза изпречилите му се вражески войници и го метна с могъщите си ръце зад себе си. Беше Толуй, борецът. Чингис задъхано благодари на масивния воин, докато мечовете им съсичаха враговете. Стрели от арбалети отскачаха от броните им и Толуй сумтеше, когато дебелите колкото пръст пластини се огъваха от ударите и много от тях падаха.
— Към мен! Пазете хана! — изрева Толуй над кипналото множество противникови войници. Видя един кон без ездач и се насочи към него. Докато се хвърляше към празното седло, Чингис получи рана в бедрото и изрева от болка. Изрита силно и усети, че кракът му чупи нечия челюст. Ужилването го изтръгна от отчаянието и той се огледа, без да спира да удря, за да види как се развива битката.
Цареше пълен хаос. Дзин нямаха никакъв строй, сякаш само броят им беше достатъчен. На изток обаче техният генерал беше възстановил реда. Конницата на фланга скоро щеше да стигне хората на Чингис. Той тръсна глава, за да махне кръвта от очите си. Не си спомняше кога е получил раната, но скалпът му беше одраскан и шлемът бе отлетял нанякъде. Усети вкуса на кръв, плю надолу и съсече поредния войник през гърлото.
— Ханът! — изрева с пълна сила Толуй. Хаджиун го чу и отвърна, размахвайки меч. Не можеше да достигне брат си, а много от хората му вече бяха мъртви, смазани под краката на противника. От първоначалните девет хиляди души бяха останали около пет. Колчаните им бяха празни и те се намираха твърде далеч от Гърлото на язовеца и от хана.