Джи Джонг гледаше кисело как министрите се настаняват удобно като пауни в центъра на церемонията. От тамяна му се доспа, а и през цялото време си мислеше за монголите в равнината около града. Отначало приемаше ритуалите като начин за поддържане на реда, след като беше убил императора. Градът щеше да избухне без твърда ръка и той реши да позволи на благородниците удобството на традициите. Сега се чувстваше уморен от всичко това. Градът беше спокоен в мъката си, а монголите започнаха да изграждат огромните си требушети и каменни стени, за да защитят оръжията си.
С нетърпеливо възклицание Джи Джонг излезе напред и прекъсна дуднещия глас на свещеника. Малкото момче замръзна при вида на едрата фигура в тъмна броня. Джи Джонг взе императорската корона от златотъканата й копринена възглавничка. Беше изненадващо тежка и той изпита страхопочитание при мисълта, че я държи в ръцете си. Беше убил човека, който я бе носил за последен път.
Постави решително короната върху главата на новия император.
— Сюан, ти си император, Син на небето. Управлявай мъдро — каза той, без да обръща внимание на шокираните лица в залата. — Аз съм твой регент, твоята дясна ръка. Докато не навършиш двадесет години, ще ме слушаш за всичко, без да задаваш въпроси. Разбираш ли?
Очите на момченцето се напълниха със сълзи. Едва ли проумяваше какво всъщност става, но все пак успя да отговори със запъвана.
— Раз… разбирам.
— Това беше. Нека народът празнува. Отивам на стената.
Остави втрещените министри да продължат заниманията си, отвори вратата и излезе от двореца. Той бе построен на високия бряг на езерото Шонхай, от което започваше големият канал, и от върха на стълбището се откриваше изглед към града и жадните му за вести жители. Всички камбани щяха да зазвънят и простолюдието щеше да пиянства дни наред. Джи Джонг пое дълбоко дъх, загледан в тъмните стени. Зад тях враговете се оглеждаха за слабо място. Нямаше да влязат вътре.
Темуге се взираше сънено в тримата мъже, които някога бяха ханове сред хората си. Арогантността им личеше във всяко тяхно действие, те не си правеха труда да прикрият презрението си към него. Кога ли щяха да разберат, че нямат никаква власт в новия ред, създаден от брат му? Имаше само един гурхан, един човек, който превъзхождаше всички останали. Неговият брат седеше пред тях, а те се осмеляваха да разговарят с него като с равен.
Племената издигаха герите си в равнината пред Йенкин и на Темуге му доставяше удоволствие да кара хората да чакат, докато реши да им обърне внимание. Чингис бе демонстрирал доверието си, като му даде титлата началник на търговията, макар самият Темуге да бе определил ролята си срещу киселата опозиция. Наслаждаваше се на властта, която упражняваше, и все още се усмихваше при спомена как бе накарал Кокчу да чака дълго предишния ден. Шаманът бе пребледнял от ярост, когато Темуге най-сетне благоволи да го пусне в ханския гер. Чингис му бе позволил да работи в гера, за да му покаже своето одобрение — жест, който не остана незабелязан от молителите. Нямаше смисъл да се обръщат към Чингис, ако не бяха доволни как управлява брат му от негово име. Темуге се бе погрижил всички да разберат добре това. Ако Кокчу искаше хора, за да проучи някакъв древен храм на сто мили оттук, той трябваше да получи разрешение от Темуге.
Скръсти ръце на гърдите си, като едва слушаше някогашните ханове. Бившият предводител на войела не можеше да върви сам и двама от синовете му го поддържаха. Би било проява на любезност да му предложи стол, но Темуге не бе от онези, които забравят старите рани. Тримата стояха прави и дуднеха нещо за пасища и дървесина, докато той гледаше някъде в далечината.
— Ако не позволиш стадата да се преместят на нови пасища без малките ти жетони, ще се наложи да колим здрави животни, за да не измрат от глад — казваше ханът на войела. Беше наедрял, откакто Чингис преряза сухожилията на краката му. Темуге с наслада видя как лицето на мъжа почервенява от гняв и само го изгледа лениво, без да си направи труд да отговори. Със задоволство си припомни, че никой от тях не можеше да чете и пише. Жетоните бяха чудесна идея — изработени от борово дърво, с образа на вълк върху тях. Имаше свои хора в лагера, които проверяваха жетоните, ако видеха някой воин да сече дървета, да разменя плячка и тъй нататък. Системата все още не бе съвършена, но Чингис го бе подкрепил, като решително отпрати недоволните и те млъкнаха, пребледнели от страх.