За да върнат огромните лостове в изходно положение, им беше нужна цяла вечност. През това време лъковете от стените продължаваха неуморно да обстрелват насипите. Преди требушетите да бъдат готови за втори изстрел, в защитните им съоръжения започнаха да се появяват пукнатини. Разрушенията не закъсняха. Камъните се пръскаха при всеки изстрел, обсипвайки Лиан и хората му с остри парчета. Ръцете и лицата на мнозина пострадаха и всички бяха принудени да отстъпят под непрестанния обстрел. Самият Лиан остана невредим и гледаше мрачно и мълчаливо как насипите се рушат, а машините му остават открити.
Известно време изглеждаше, че самите требушети може и да оцелеят, но тогава в равнината отекна първото пряко попадение, последвано почти моментално от три нови. Защитниците се умориха и темпото на обстрела се забави, но всеки удар бе ужасяващо мощен. Воините загиваха, докато се опитваха да изместят машините извън обхвата на лъковете. В един момент бяха по местата си в следващия се превръщаха в кървави петна върху дървото, а въздухът около тях се изпълваше със сняг и прах.
Не можаха да спасят нищо. Чингис изръмжа тихо, докато гледаше изпотрошените хора и греди. Беше достатъчно близко до града, за да чуе радостните викове, и му беше страшно криво, че Лиан излезе прав. Без защита не можеха да преодолеят обхвата на оръжията по стените и каквото и да построяха, щеше да бъде разрушено. Чингис беше обсъдил възможността да направят кули на колела, може би дори защитени с желязо, но тежките стрели щяха да ги пробият по същия начин, както обикновените стрели пробиваха бронята. А ако майсторите направеха кулите достатъчно солидни, за да издържат на ударите, те щяха да се твърде тежки, за да се придвижват. Всичко това беше направо влудяващо.
Чингис крачеше напред-назад, докато Субодай прати да приберат ранените. Хората му смятаха, че ще успее да превземе Йенкин по същия начин, по който се бе справил другите градове. Но необичайните машини на Лиан станаха на трески, а това с нищо не подпомагаше високия дух в лагера.
Докато Чингис гледаше как Младите вълци рискуват живота си, приближи Хаджиун и слезе от коня си. Изражението на брат му бе неразгадаемо, но Чингис долови дълбоко раздразнение от неуспеха.
— Който и да е построил града, определено е обмислил защитата му добре — рече Хаджиун. — Няма да успеем да го превземем със сила.
— Тогава ще измрат от глад — озъби се Чингис. — Вдигнах черната шатра пред Йенкин. Няма да има никаква пощада.
Хаджиун кимна, като внимателно наблюдаваше по-големия си брат. Чингис не беше в най-добрата си форма, когато бе принуден да бездейства. В моменти като този военачалниците му стъпваха на пръсти около него. През изминалите дни, с натрупването на насипите, които изглеждаха толкова мощни и яки, мрачното настроение бе напуснало Чингис. Всички бяха изпълнени със самоувереност, но вече им беше станало ясно, че дзинският командващ просто ги бе чакал да докарат новите си оръжия по-наблизо. Който и да бе той, беше търпелив, а търпеливият враг е най-опасният.
Хаджиун знаеше, че Чингис лесно може да бъде подбуден да вземе прибързани решения. Засега той все още се вслушваше във военачалниците си, но зимата отминаваше и това щеше да го изкуши да се хвърли напред, а така племената можеха да пострадат.
— Какво ще кажеш да пратим хора да изкатерят стените през нощта? — попита Чингис, сякаш за да потвърди тези мисли. — Петдесет или сто, за да подпалят пожари в града.
— Стените могат да се изкатерят — внимателно отвърна Хаджиун. — Само че патрулите горе са нагъсто като мухи. Ти сам спомена, че това ще е напразно прахосване на живот.
Чингис сви раздразнено рамене.
— Тогава имахме катапулти. Може пък да си струва да опитаме.
Светлите му очи се спряха върху брат му. Хаджиун издържа погледа му. Знаеше, че брат му иска да чуе истината.
— Лиан твърди, че в града живеят повече от един милион души — каза той. — Колкото и хора да пратим, те ще ги преследват като бесни кучета и ще ги превърнат в забавление за войниците.
Чингис мрачно изсумтя, обхванат от чувство за безизходица. Хаджиун потърси начин да разведри настроението му.