— Може би сега е времето да пратим военачалниците да опустошат района. Тук не се очертава бърза победа, а наоколо има и други градове. Нека и синовете ти идат с тях, така ще започнат да учат занаята.
Хаджиун видя как през лицето на брат му преминава сянка на съмнение и разбра. Чингис се доверяваше на военачалниците си и ги оставяше да действат, без да ги надзирава. Бяха му верни, но до момента войната се водеше под неговото пряко командване. Той не би ги изпратил на хиляди мили оттук с лека ръка. Затова окончателната му заповед все не идваше.
— От предателство ли се боиш, братко? — меко попита Хаджиун. — Откъде би могло да дойде? От Арслан и сина му Джелме, които са с нас от самото начало? От Хазар или от Субодай, който направо те боготвори? Или от мен?
Чингис се усмихна пестеливо. Погледна към стените на Йенкин, които се извисяваха все така непокътнати. Въздъхна. Много добре разбираше, че не може да държи толкова много активни мъже в тази равнина цели три години. Щяха да си прегризат гърлата много преди това и така сами да свършат работата на императора.
— Цялата войска ли да пратя? Може би ще е най-добре да остана сам и да ги предизвиквам да ми излязат.
Хаджиун си представи картината и се разсмя.
— Но те може да решат, че това е капан и да не излязат — отвърна той. — Ако аз бях на мястото на императора, щях да започна да обучавам на военно дело всеки годен мъж и да събирам армия вътре в града. Не можеш да оставиш малка част от нашата войска да пази Йенкин — защитниците му ще се възползват от възможността и ще атакуват.
Чингис изсумтя.
— Невъзможно е само за няколко месеца да направиш някого воин. Нека си обучават хлебарите и търговците. Нямам нищо против да им покажа какво означава да си роден воин.
— Гръмовен глас, а защо не и пенис от мълния — каза със сериозна физиономия Хаджиун. Последва кратко мълчание, след което и двамата избухнаха в смях.
Чингис забрави мрачното настроение, което го бе обзело след унищожаването на катапултите. При мисълта за бъдещето енергията се надигна у него.
— Ще ги пратя, макар че все още е рано. Не знаем дали другите градове няма да се опитат да помогнат на Йенкин. Може да имаме нужда от всеки човек тук. — Той сви рамене. — Ако градът не е паднал до пролетта, ще пусна военачалниците на лов.
Джи Джонг се беше замечтал пред високия прозорец в залата за аудиенции на летния дворец. Почти не беше разговарял с момчето от деня, когато го короняса. Сюан живееше някъде в лабиринта от коридори и стаи в официалната резиденция на баща си и генералът рядко се сещаше за него.
Когато унищожиха монголските требушети, войниците го поздравиха с бурни овации. Очакваха одобрението му и той го бе демонстрирал с кратко кимане към техния офицер, преди да слезе надолу по стълбите. Едва когато остана сам, си позволи да стисне юмрук в безмълвно тържество. Не беше достатъчно, за да заличи спомена от Гърлото на язовеца, но все пак беше победа, а уплашените граждани се нуждаеха от някого, който да им даде надежда. Изсумтя презрително, щом си спомни колко много от тях се самоубиха от отчаяние. Четири дъщери на благородници бяха намерени мъртви в стаите си веднага, щом новината за разгрома на армията се разчу из града. И четирите се познаваха и изглежда бяха предпочели достоен край пред изнасилванията и унищожението, които им се струваха неизбежни. Единадесет други ги последваха през следващите седмици и Джи Джонг се тревожеше, че тази нова мода може да стане доста популярна в града. Сключи ръце зад гърба си и погледна над езерото към домовете на благородниците. Днес ще чуят по-добра новина. Може би дори ще се поколебаят с ножовете си от слонова кост и презрението им към неговите способности ще намалее. Йенкин все още би могъл да устои на нашествениците.
Господарят регент усети, че е уморен и гладен. Не беше ял от сутринта, а денят бе изпълнен с твърде много срещи, за да ги запомни. Сякаш всеки, който заемаше някакъв пост в Йенкин, имаше нужда от одобрението или съвета му. Сякаш той знаеше по-добре от тях какво да очакват в идните месеци. Намръщи се при мисълта за запасите от храна и хвърли поглед към страничната маса и натрупаните върху нея свитъци. Гражданите на Йенкин почти нямаха какво да ядат. Това само по себе си можеше да направи за смях цялата му защита, но Джи Джонг лично се беше погрижил да сложи ръка на градските припаси, за да изхрани армията. Хич не му беше приятно, че в момента монголите ядат запасите, които беше събрал за едногодишен престой в прохода, но нямаше смисъл да се връща към минали грешки. В края на краищата и той, и императорът смятаха, че монголите ще бъдат спрени преди изобщо да видят императорския град.