Странно беше да клечиш редом с човек, който очаква да умре тази нощ и въпреки това не показва никакъв признак на страх. Шпионинът потръпна леко. Не би искал да си сменят местата и не разбираше другия. Що за всеотдайност би могла да вдъхнови такава фанатична вярност? Колкото и опасна да беше собствената му мисия миналия път, той винаги се бе надявал да успее да се върне обратно у дома при господарите си.
С тъмните си дрехи убиецът приличаше на сянка. Спътникът му знаеше, че той няма да му отговори дори и на един прошепнат въпрос. Човекът беше съсредоточен, животът му — купен. Нямаше да позволи да го разсейват. В пълно мълчание двамата се качиха в малката дървена лодка и с помощта на прът прекосиха черния ров. Съдът беше свързан с въже, за да бъде изтеглен обратно и скрит, а може би и потопен. На сутринта нямаше да има никакви следи, които да предизвикат подозрения.
От другата страна и двамата се снишиха, щом чуха подрънкваното на сбруя. Монголските съгледвачи бяха добри, но не можеха да проследят всяка тъмна сянка. Освен това се оглеждаха за цяла войска, а не за двама мъже, очакващи да се промъкват в лагера им. Шпионинът знаеше къде са издигнали герите си дзинските наборници, имитирайки без никакъв срам домовете на новите си господари. Имаше вероятност да бъде открит и тогава щяха да го убият, но това беше премерен риск и той не позволи на тези мисли да го разстройват. Озърна се отново към убиеца и видя, че той се обръща към него. Извърна смутено поглед. През целия си живот бе слушал за култа, за хората, които се обучаваха единствено на това как да носят смърт. Те бяха лишени от чест във вида, в който я разбираха войниците. Шпионинът бе играл ролята на войник достатъчно често, за да познава кредото им, и изпита леко отвращение при мисълта за човек, който живее единствено за да убива. Беше видял стъклениците с отрова, които спътникът му скъта някъде, както и жицата за удушаване, увита умело около китката му.
Говореше се, че жертвите си убийците принасяли на тъмните богове. Собствената им смърт била върховното доказателство за тяхната вяра и им гарантирала високо място в колелото на живота. Шпионинът потръпна отново, разтревожен, че работата му налага да придружава такъв човек.
Стъпките на монголските съгледвачи заглъхнаха в далечината и шпионинът подскочи от изненада, когато усети леко докосване по ръката. Убиецът му пъхна някакъв лепкав буркан. Вонеше на гранясала овнешка лой и шпионинът го загледа объркано.
— Натъркай я в кожата си — промърмори убиецът. — За кучетата.
Шпионинът схвана и вдигна очи, но черната фигура вече се отдалечаваше с безшумни стъпки в мрака. Шпионинът благодари на предците си, докато мажеше кожата си с противното нещо. Отначало помисли, че този дар е проява на вежливост, но по-вероятно беше, че убиецът не иска лагерът да се вдигне по тревога, докато той изпълнява задачата си. Лицето на шпионина пламна при тази мисъл. Дано тази нощ няма други изненади.
След като се съвзе, стана и бързо пое в мрака към мястото, което си бе отбелязал още по светло. Самоувереността му започна да се възвръща в отсъствието на мрачния спътник. Не след дълго щеше да се намира сред дзинските наборници, да си бъбри и приказва с тях, сякаш ги познава от години. Беше го правил и преди, щом императорът се усъмнеше във верността на някой провинциален губернатор. Остави тези мисли настрана, даде си сметка, че трябва да стигне, преди убиецът да е направил удара си. В противен случай щеше да бъде заловен и разпитван. Влезе в спящия лагер и поздрави някакъв монголски воин, който бе излязъл да се изпикае в нощта. Мъжът отвърна сънено на собствения си гърлен език, без да очаква да бъде разбран. Едно куче вдигна глава, докато минаваше покрай него, но само изръмжа тихо, когато надуши миризмата му. Шпионинът се усмихна в мрака. Беше вътре.
Убиецът приближи големия гер на хана, движейки се като призрак през тъмния лагер. Монголският лидер беше глупак да разкрива местоположението си на всеки, който наблюдаваше от стените на Йенкин. Той не знаеше нищо за Черната гилдия и тази грешка щеше да му струва скъпо. Убиецът нямаше представа дали монголите ще се върнат в планините и степите си след смъртта на своя хан. И не го беше грижа. На официалната церемония майсторът на гилдията му беше дал свитък с черна панделка, който обвързваше живота му с кръвна клетва. Каквото и да се случеше, гой нямаше да се върне при братята си. Ако се провалеше, щеше да отнеме собствения си живот, за да не бъде хванат и да не разкрие тайните на ордена си. Ъгълчетата на устните му се извиха в мрачна усмивка. Нямаше да се провали. Монголите бяха овчари — добри с лъка, но същински деца срещу човек с неговата подготовка. Не беше голяма чест да убиеш дори хана на тези вонящи племена, но той не се замисляше за това. Честта му зависеше от подчинението и от идеалното убийство.