— Твърде много закъсня, за да помогнеш на хана — тихо каза, когато Темуге се приближи. — Братята му убиха убиеца, а двамата с Джелме спасихме живота му.
— Убиец? — възкликна Темуге, взирайки се в мъката и страха, изписани по лицата на насъбралите се. После погледът му се премести върху облечената в черно фигура, лежаща на земята. Преглътна, обхванат от ужас.
— Някои неща трябва да се правят по стария начин — каза Кокчу. — Те не могат да се преброят или запишат в някой от твоите списъци.
Темуге реагира на презрителната насмешка, сякаш го беше ударил.
— Как смееш да ми държиш такъв тон?
Кокчу сви рамене и се отдалечи. Не беше успял да се въздържи, макар да знаеше, че ще съжалява. Тази нощ смъртта беше влязла в лагера и Кокчу беше в стихията си.
Тълпата стана по-гъста, когато закъснелите започнаха да се бутат напред, за да научат какво е станало. Тялото на убиеца лежеше смачкано и изпотрошено на земята и хората се взираха ужасени в него, без да смеят да го доближат.
Когато се върна с двете купи гъста черна течност, Кокчу си каза, че те му приличат на стадо якове в ден за колене — нещастни, облещили тъмни очи, неспособни да разберат какво става. Арслан задържа челюстта на сина си и наклони главата му, а Кокчу изсипа горчивата течност в гърлото му. Джелме се задави и закашля, пръскайки черни капки по лицето на баща си. Беше дошъл на себе си и Кокчу не се задържа около него. Пъхна полупразната купа в свободната ръка на Арслан и продължи нататък с другата. Чингис не биваше да умре, особено в сянката на Йенкин. Шаманът се изпълни със студен ужас при мисълта за такова бъдеще. Потисна страха си и влезе в гера, като наведе глава, за да мине през ниската врата. Увереността беше част от занаята му и той нямаше да позволи да го видят разтърсен.
Призори Хазар и Хаджиун излязоха навън, без да забелязват хилядите очи, вперени в тях. Хазар измъкна меча си, който още стоеше забит в гърдите на убиеца, и изрита главата му, преди да прибере оръжието в ножницата.
— Ханът жив ли е? — обади се някой.
Хазар изгледа уморено тълпата, без да познае кой беше проговорил.
— Жив е — рече той. Думите му тръгнаха шепнешком из множеството.
Хаджиун взе своя меч от земята и вдигна глава. С нищо не можеше да помогне на брат си в гера и може би затова кипна при вида на хората.
— Враговете ни ще спят ли, докато сме се събрали тук? — рязко рече той. — Не. Прибирайте се в герите си и чакайте вести.
Под свирепия му поглед воините се обърнаха първи и започнаха да си проправят път през жените и децата. Те също започнаха да се разотиват, като час по час се озъртаха през рамо.
Хаджиун и Хазар застанаха на стража пред гера, в който лежеше Чингис. Беше дошла и втората жена на хана Чакахай. Лицето й се бе превърнало в бледа маска на страха. Всички следяха каква ще бъде реакцията на Бьорте, но тя само кимна на принцесата, приемайки присъствието й. В тишината Хаджиун чуваше припяването на Кокчу вътре. Не му се искаше да се върне в зловонния гер, претъпкан от хора, които обичаха брат му. Собствената му мъка изглеждаше някак подронена от присъствието на другите. Пое дълбоко студен въздух, за да прочисти главата си.
— Нищо повече не можем да сторим — каза той. — Утрото наближава, а има неща, които трябва да обсъдим. Хазар, се поразходим.
Хазар го последва за да намерят място, където не можеха да ги чуят. Мина доста време, преди да се отдалечат достатъчно от лагера. Замръзналата трева хрущеше под краката им.
— Какво има? Какво искаш? — най-сетне попита Хазар и спря брат си с ръка на рамото му.
Хаджиун се обърна към него. Лицето му бе изкривено от мрачна ярост.
— Провалихме се. Не успяхме да опазим лагера. Трябваше да се сетя, че императорът ще прати убийци. Трябваше да поставя повече стражи да наблюдават стените.
Хазар беше твърде уморен, за да спори.
— Не можеш да върнеш времето — каза той. — Доколкото те познавам, подобно нещо няма да се повтори.
— И веднъж може да е достатъчно — рязко отвърна Хаджиун. — Ако Чингис умре, какво ще стане?
Хазар поклати глава. Не му се мислеше за това. Докато се колебаеше, Хаджиун го сграбчи за раменете и почти го разтърси.