— Не знам! — отвърна Хазар. — Ако умре, ще се върнем в Хенти и ще го оставим на ястребите и лешоядите. Той е хан, какво очакваш да кажа?
Ръцете на Хаджиун се отпуснаха.
— Направим ли това, императорът ще обяви голяма победа над нас.
Говореше сякаш на себе си и Хазар не го прекъсна. Изобщо не си представяше бъдещето без Чингис.
— Императорът ще ни види да отстъпваме — мрачно продължи Хаджиун. — След година всички градове ще научат, че сме поели обратно.
Хазар продължаваше да мълчи.
— Не разбираш ли, братко? Можем да изгубим всичко.
— Бихме могли да се върнем — с прозявка отвърна Хазар, беше ли мигнал изобщо? Не знаеше.
Хаджиун изсумтя.
— След две години те ще ни нападнат. Императорът видя на какво сме способни и няма да повтори грешките си. Имаме една-единствена възможност, Хазар. Не можеш да раниш мечка и да побегнеш. Ще те гони, докато не те настигне.
— Чингис ще оживее — заинати се Хазар. — Твърде силен е, за да не се справи.
— Отвори си очите, братко! Чингис може да умре като всеки друг човек. Ако това стане, кой ще поведе племената? Или ще гледаме как се разделят отново? Колко лесно ще бъде тогава на дзинската армия, щом тръгне по петите ни?
Хазар видя първите розови зари зад Йенкин в далечината. Посрещна ги с благодарност — струваше му се, че тази нощ никога не ще приключи. Хаджиун беше прав. Ако Чингис умреше, новият народ щеше да се разпадне. Старите ханове щяха да предявят правата си над враждуващите племена. Тръсна глава.
— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Не съм глупак. Искаш да те призная за хан.
Хаджиун не помръдна. Нямаше друг начин, но ако Хазар не разбираше това, новият ден щеше да започне с кръвопролития. Племената щяха да спорят за това дали да се махнат, или да останат верни. Чингис ги беше обединил. При първата проява на слабост хановете щяха да вкусят свободата и да направят всичко възможно, за да я запазят.
Пое дълбоко дъх.
— Да, братко — със спокоен глас рече Хаджиун. — Ако Чингис умре днес, племената ще се нуждаят от силна ръка на шията си.
— Аз съм по-голям от теб — меко рече Хазар. — И командвам толкова воини, колкото и ти.
— Но не ставаш за водач на цял народ. Много добре го знаеш. — Сърцето на Хаджиун бясно препускаше; много му се искаше да накара Хазар да го разбере. — Ако мислиш, че ставаш, аз ще положа клетва към теб. Военачалниците ще последват примера ми, а след тях и хановете. Няма да заставам срещу теб, Хазар, особено когато залогът е толкова голям.
Умората напусна очите на Хазар, докато обмисляше тези думи. Знаеше колко много струваше на Хаджиун това предложение. Идеята да поведе племената беше опияняваща — нещо, за което не бе мечтал никога досега. Изкушаваше го. Но той не беше човекът, който можеше да запази единен новия народ. Това го тормозеше като забит в петата му трън. Военачалниците щяха да се обръщат към него с очакване да реши проблемите, да намери изход от трудности, с които те самите не можеха да се справят. Щеше да му се наложи да планира битките и тържеството или разгромът щяха да зависят от думата му.
Гордостта на Хазар се сблъскваше със съзнанието, че брат му е по-подходящ за водач. Не се съмняваше, че Хаджиун ще го подкрепи изцяло, ако стане хан. Щеше да управлява хората си и никой нямаше да разбере за разговора, състоял се на това място. Също като Чингис, той щеше да бъде баща на всички.
Щеше да поеме отговорността да ги запази живи срещу древната империя, която искаше да ги унищожи.
Затвори очи и остави бляскавите видения да избледнеят в съзнанието му.
— Ако Чингис умре, ще положа клетва към теб, малки братко. Ти ще бъдеш ханът.
Хаджиун въздъхна изтощено и с облекчение. Бъдещето на народа им зависеше от доверието на Хазар в него.
— Ако той умре, ще унищожа с огън всеки дзински град и ще започна от Йенкин — каза той.
Двамата мъже погледнаха към извисяващите се стени на града, обединени в желанието си за мъст.
Джи Джонг стоеше на платформата за стрелци високо над равнината и монголския лагер. Духаше студен ветрец и ръцете му бяха измръзнали на дървения парапет. Той стоеше тук от четири часа и наблюдаваше племената, мъчейки се да открие някакъв знак, че убиецът е успял.
Най-после бдението му беше възнаградено. Сред герите се появиха светещи точки и Джи Джонг стисна парапета по-силно, а кокалчетата му побеляха, докато присвиваше очи към лагера. Тъмни сенки се носеха през трептящите кръгове светлина и сърцето на Джи Джонг се изпълни с надежда, представяйки си паниката долу.