— Ще оживее. И тези, които го нападнаха, ще съжаляват. Синът ми може да бъде милостив, но това няма да им прости. За тях щеше да е по-добре да беше умрял.
Шпионинът се движеше бързо в мрака. Луната се бе скрила зад облаци и той разполагаше със съвсем малко време. Беше си намерил място сред хилядите дзински наборници. Както се беше надявал, никой не знаеше дали даден човек е от Баотоу, Линхъ или някой друг град. Можеше да се представи като жител на който и да е от тях. Само неколцина монголски командири обучаваха гражданите на военно дело, а задачата, с която ги бяха натоварили, не им се виждаше кой знае колко достойна. Лесно можеше да минава от група на група и да докладва. Командирът едва го поглеждаше, даваше му лък и го изпращаше при другите стрелци.
Когато видя в лагера да се разменят дървени жетони, шпионинът се разтревожи, че те означават наличие на някаква контролираща бюрокрация. Той не би могъл никога да се включи и дори да приближи някой дзински отряд. Дзинските войници разбираха опасността от внедрени шпиони и имаха свои техники да ги разобличават.
Ухили се при тази мисъл. Тук нямаше пароли. Затрудняваше го единствено да се прави на невеж като останалите. Беше направил грешка през първия ден, когато пусна стрела право в центъра на мишената. Тогава нямаше идея какъв безнадежден случай бяха дзинските селяни — когато те стреляха след него, нито един не успя да улучи. Шпионинът беше прикрил страха си, когато монголският командир отиде при него и му заповяда със знаци да стреля отново. Този път се погрижи да пропусне и воинът изгуби интерес към него, като едва скри отвращението си.
Никой не обичаше да стои на стража посред нощ, но неуспялото покушение бе раздвижило целия лагер. Командирите настояваха за по-засилени патрули дори в онзи район на лагера, където се бяха разположили дзинските наборници. Шпионинът доброволно се беше писал на смяна от полунощ до сутринта. Така щеше да бъде сам в края на лагера. Дори там беше рисковано да напусне поста, но той трябваше да се свърже с началника си. В противен случай всичките му усилия щяха да бъдат напразни. Беше му заръчано да събира всякаква информация, до която се добере. От други зависеше какво ще правят с това, което беше открил.
Затича се бос в мрака, като пропъди мисълта, че командирът може да реши да проверява дали стражите му са будни. Не можеше да контролира съдбата, но със сигурност щеше да чуе сигнала за тревога, ако открият, че е изчезнал. Имаше парола, с която можеше да повика на помощ защитниците на стената, и те веднага щяха да му пуснат въже. Тогава отново щеше да е в безопасност.
Нещо се раздвижи вдясно от него и той се просна със затаен дъх на земята. Лежеше абсолютно неподвижно, напрегнал сетивата си. От покушението срещу хана съгледвачите яздеха цяла нощ на смени и бяха много по-зорки отпреди. Задачата да патрулират около тъмния град беше безнадеждна, но те щяха да бъдат бързи, тихи и смъртно опасни, ако го хванеха. Докато лежеше, шпионинът се запита дали ще пратят и други убийци, ако ханът оцелее след първото покушение.
Който и да бе конникът, той не забеляза нищо. Шпионинът чу как мъжът изцъка тихо на понито си, но звуците скоро затихнаха и той отново продължи напред. Всичко зависеше от бързината му.
Градските стени бяха черни под облачното небе и той трябваше да разчита на паметта си, за да намери вярното място. Преброи десет кули от южния ъгъл и изтича до самия ров. Легна по корем да опипа ръба и се усмихна, щом усети тръстиковата лодка, която му бяха приготвили. Не смееше да се намокри, внимателно коленичи в нея и пресече водното препятствие с няколко загребвания. В тъмното слезе опипом от лодката и омота мокрото въже около някакъв камък, за да не позволи на мъничкия съд да бъде отнесен от водата.
Ровът не стигаше до самите стени. Около целия град минаваше широка каменна алея, влажна и хлъзгава от калта. Беше виждал как през лятото благородниците се състезават по нея с коне и залагат огромни суми кой ще финишира пръв. Прекоси я бързо и докосна родния си град — кратък допир до стената, която означаваше безопасност и дом.
Над главата му мълчаливо клечаха може би дузина мъже. Макар да не говореха, те го разбираха много добре и за тези няколко мига напрежението му се стопи напълно.
Ръцете му бързо зашариха по земята за камъче. Облаците се движеха бързо в небето високо над него. Внимателно прецени къде се намира луната. Съвсем скоро в прикритието му щеше да се отвори дупка и дотогава трябваше да се е махнал от тук. Почука с камък по стената и звукът отекна силно в нощната тишина. Чу хлъзгането на въжето, преди да го види. Закатери се, в същото време те го теглеха и той се изкачваше с голяма скорост.