Няколко мига по-късно шпионинът беше на върха на градската стена. Войниците около големия лък навиваха въжето, готови да го пуснат обратно. С тях имаше и друг мъж. Шпионинът му се поклони.
— Говори — каза мъжът, без да откъсва очи от монголския лагер.
— Ханът беше ранен. Не успях да приближа много, но все още е жив. В лагера се носят какви ли не слухове и никой не знае кой ще вземе властта, ако той умре.
— Някой от братята му — тихо отвърна мъжът и шпионинът се запита колко ли още такива като него докладват на този човек.
— Може би, или пък съюзът ще се разпадне и племената ще бъдат поети от старите си ханове. Сега е времето за атака.
Господарят му изсъска раздразнено.
— Не искам да чувам заключенията ти, а само какво си научил. Мислиш ли, че ако имахме армия, господарят регент щеше да се задоволи да стои зад стените?
— Съжалявам — отвърна шпионинът. — С плячкосаното от армейските складове в Гърлото на язовеца те имат припаси за години напред. Открих една група, която иска да опита пак да удари с катапулти стените, но те са съвсем малко хора и никой от тях няма влияние.
— Друго? Дай ми нещо, което да докладвам на регента — каза господарят му и стисна силно рамото му.
— Ако ханът умре, ще се върнат в планините си. Всички казват това. Оживее ли, могат да останат тук с години.
Господарят му изруга под нос. Шпионинът заби поглед в краката си. Знаеше, че не се е провалил. Задачата му бе да докладва правдиво и той беше сторил точно това.
— Намери ми някого, до когото можем да се доберем. Със злато, със страх, с каквото и да било. Някой в този лагер, който може да накара хана да свали черната шатра. Докато нея я има, не можем да сторим нищо.
— Да, господарю — отвърна шпионинът. Мъжът му обърна гръб и той беше свободен. Въжето вече се плъзгаше надолу по стената. Спусна се толкова бързо, колкото се беше качил и малко по-късно завърза лодката на отсрещния бряг и затича обратно към поста си. Скоро някой щеше да го смени и монголите нямаше да разберат нищо.
Трудно беше да следи облаците и в същото време да се оглежда около себе си. Но той беше добър в работата си, в противен случай нямаше да бъде избран. Продължи да тича и когато луната се появи и освети равнината, вече беше залегнал, скрит зад едни ниски храсти и все още извън основния лагер. В сребристата светлина си помисли за хората около хана. Хазар и Хаджиун не стават. Нито пък някой от военачалниците. Най-голямото им желание беше да видят Йенкин разрушен, да не остане камък върху камък от него. Замисли се за Темуге. Той поне не беше воин. Шпионинът знаеше много малко за началника на търговията. Облаците отново затъмниха земята и той се хвърли към външния кръг стражи. Застана на мястото си, сякаш никога не го беше напускал, като взе лъка и ножа си и нахлузи плетените сандали. Замръзна, щом чу някой да приближава, и застана мирно като всеки друг страж.
— Нещо за докладване, Ма Цин? — попита от тъмното Субодай на дзински език.
Нужно му беше огромно усилие да овладее дишането си, за да отговори.
— Нищо, господарю. Нощта е спокойна. — И задиша мълчаливо през нос, очаквайки някакъв знак, че отсъствието му е било забелязано.
Субодай изсумтя в отговор и продължи към следващия страж. Шпионинът остана сам и по кожата му отново изби пот. Монголът използва името, с което се беше представил. Дали го подозираше? Едва ли. Несъмнено младият военачалник беше направил справка с командира му, преди да започне обиколката си. Другите стражи сигурно щяха да изпитат страхопочитание пред подобни подвизи на паметта, но шпионинът само се усмихна в мрака. Познаваше живота в армията прекалено добре, за да се впечатли от триковете на началниците.
Докато стоеше на пост и чакаше бясно биещото му сърце да се успокои, той се замисли за значението на заповедта, която беше получил. То можеше да е само едно — градът се предава. Защо регентът ще иска свалянето на черната шатра, освен ако не смята да предложи откуп за Йенкин? Но ако научеше това, ханът щеше с радост да разбере, че е съвсем близо до победата и че обсадата наближава към края си. Шпионинът поклати глава, вцепенен от страх при тази мисъл. Армията беше сложила ръка на запасите от градските складове, но ги беше изгубила в прохода. Йенкин гладуваше едва ли не от самото начало и Джи Джонг беше в по-отчаяно положение, отколкото можеше да се предполага.