Шпионинът спря за момент. Това беше една от чертите на монголското мислене, които го объркваха. Темуге вече се беше отпуснал, но той продължи да го масажира, опитвайки се да разбере тази особеност.
— Значи е вярно, че не търсите богатство? — попита той. — Чувал съм да го казват.
— За какво ни е? Брат ми събира злато и сребро, защото има хора, които са алчни за такова имане. Но каква е ползата от него? Истинското богатство не е в меките метали.
— Само че с тях можеш да си купиш коне, оръжия, дори и земя — не отстъпваше шпионинът. Усети как Темуге свива рамене под дланите му.
— От кого? Ако една купчина монети може да накара някого да ни даде конете си, ние така и така ще му ги вземем. Ако има земя, тя пак ще е наша и ще я кръстосваме, както ни се хареса.
Шпионинът примигна раздразнено. Темуге нямаше причини да го лъже, но как щеше да го подкупи, ако не говореше истината. Опита отново, макар да подозираше, че е безнадеждно.
— В дзинските градове златото може да купи огромни къщи край езерото, изтънчени храни, дори хиляди прислужници. — Затърси други примери. На човек, роден в общество, което използва парите открай време, му беше трудно да обяснява толкова очевидни неща. — Може дори да купи влиянието и благоволението на силните хора, господарю. Редки произведения на изкуството, подаръци за съпругите. Златото прави възможно всичко.
— Разбрах — раздразнено отвърна Темуге. — А сега млъквай.
Шпионинът почти се отказа. Братът на хана не можеше да схване тази концепция. Всъщност разговорът го накара да осъзнае колко изкуствен е собственият му свят. Златото наистина беше прекалено меко, за да има каквото и да било реално приложение. Как така е станало толкова ценно?
— А какво става, ако поискаш коня на някого от племената, господарю? Да кажем, че е най-добрият кон от всички останали.
— Ако са ти мили ръцете, няма да се обаждаш повече — озъби му се Темуге.
Шпионинът заработи мълчаливо и след известно време Темуге въздъхна.
— Щях да му дам пет коня от по-лоша порода или два роба, или меч, изработен от добър майстор — каквото пожелае и в зависимост от това колко го искам. — Засмя се сънено. — Ако му кажа, че имам торба ценен метал, с който ще може да си купи друг кон, той ще ме посъветва да се пробвам с някой друг глупак.
Темуге се надигна. Вечерното небе беше чисто и той се прозя. Денят беше прекалено натоварен около организирането на заминаването на такова множество.
— Мисля, че тази вечер ще взема няколко капки от лекарството си, Ма Цин, за да спя по-добре.
Шпионинът му помогна да облече копринената роба. Преструвките на Темуге го развеселяваха, но не можеше да се освободи от чувството за безсилие. Когато Чингис заповяда да се съберат туманите, той задуши силата на дребните ханове. Това не беше кой знае какво. Никой от тях нямаше реално влияние в лагера. Шпионинът бързо бе изоставил предишното си занимание и се погрижи да смени убития слуга. Скоростната промяна доведе до много опасности и той усещаше как напрежението му расте с всеки изминал ден. Все още смяташе Темуге за суетен и повърхностен човек, но трябваше да намери лост, който да го подмами към предателство. По-добър кандидат от него нямаше. Черната шатра трябваше да изчезне, но Чингис не биваше да научава за агонията на Йенкин. Шпионинът реши, че регентът го е натоварил с почти невъзможна задача.
Потънал в мислите си, той приготви горещия айраг и добави в него лъжичка от черната паста, като я остърга от дъното на гърнето. Видя, че Темуге не гледа, и я подуши, питайки се дали не е някакъв опиат. Благородниците в градовете пушеха опиум и изглеждаха пристрастени към лулите си точно както Темуге към питието.
— Запасите почти привършват, господарю — рече той.
Темуге въздъхна.
— Значи ще трябва да помоля шамана за още.
— Аз ще го сторя, господарю. Не бива да се безпокоиш за дреболии.
— Така е — отвърна поласканият Темуге. Пое чашата, отпи и затвори блажено очи. — Иди, но не му казвай какво правиш за мен. Кокчу е неприятен човек. Внимавай да не издадеш нещо, което си видял или чул в гера.
— По-лесно щеше да бъде, ако можехме да купим от него пастата със златни монети, господарю — обади се шпионинът.
— Кокчу не се нуждае от златото ти — отвърна Темуге, без да отваря очи. — Мисля, че единствената му страст е властта.
Пресуши чашата, като се мръщеше на горчивата утайка, но въпреки това се постара да я поеме до последната капка. Странно, но мисълта за празното гърне го тревожеше. Сутринта отново щеше да има нужда от съдържанието му.