Хаджиун чу, че говедата зареваха уплашено, и доволен видя как стадото хукна панически, смаза стотина дзински войници, отвори дупка в колоната и побягна в далечината. Беше стигнал края на колоната и продължи по-нататък, готов да завие за второ минаване. Стрели от арбалети немощно тракаха по бронята му. След месеците досадни тренировки бе същинска наслада да яздиш срещу враговете. А още по-хубаво беше, че те умираха, без да могат да го достигнат. Искаше му се да беше взел повече колчани. Пръстите му откриха, че единият вече е празен, и Хаджиун начена втория, сваляйки един знаменосец с първата стрела.
Примигна, за да разсее избилите от вятъра сълзи в очите си. Колоната беше достатъчно разредена, за да вижда през нея петте хиляди монголи от източния фланг. Те също яздеха необезпокоявани и стреляха на воля. Още шейсет удара на сърцето и още сто хиляди стрели последваха предишните. Дзинските войници нямаше къде да се скрият и стройната им колона започна да се разпада. Хората около каруците се хвърлиха под тях в търсене на закрила, а другарите им измираха около тях. От копиеносците се надигна уплашен вой; не бяха останали офицери, които да ги окуражават и да ги водят напред по пътя.
Хаджиун започна втория си обход, този път от външната страна и твърде далеч от колоната, за да пропилява стрелите. Редиците обърнаха с лекота след безкрайните часове тренировка и колчаните бързо се изпразниха. Хаджиун препускаше с все сили и все поглеждаше назад към следата от мъртъвци след себе си, докато колоната продължаваше напред през бурята. Войниците бяха запазили дисциплината, макар че темпото им се забавяше. Други започваха да лаят заповеди на мястото на мъртвите офицери, осъзнавайки, че паниката означава сигурна смърт.
Хаджиун изсумтя с възхищение, макар и неохотно. Беше виждал много войски да се пречупват далеч по-рано. Стигна началото на колоната и отново зави, озовавайки се от вътрешната страна. Раменете му горяха, докато отново опъваше с пълна скорост тетивата. Представи си лицето на брат си и посрещането, което беше приготвил на остатъците от колоната при Йенкин. Изсмя се при тази мисъл, а пръстите му се разраниха, докато ровеше в бързо изпразващия се колчан. Оставаха му не повече от десет стрели, но колоната като че ли потръпна, щом паниката се понесе през нея. Изстрелите от арбалетите продължаваха и Хаджиун трябваше да вземе решение. Усети, че хората му го гледат и очакват да им даде заповед да изтеглят мечовете и да направят колоната на пух и прах. Стрелите им свършваха и след последния масов залп работата им беше приключила. Знаеха заповедите не по-зле от него, но въпреки това го гледаха с надежда.
Хаджиун стисна зъби. Йенкин беше далеч и Чингис със сигурност щеше да му прости, ако довърши колоната сам. Чувстваше, че й остава съвсем малко, преди да се пречупи. Всичко научено през годините на войни му говореше това.
Намръщи се и задъвка устната си в проточилия се миг. Накрая поклати глава и описа широк кръг с юмрука си. Командирите наоколо повториха жеста му и редиците се отдалечиха от разнебитените останки на колоната.
Хаджиун гледаше как хората му се строяват задъхани и ободрени. Тези, които все още имаха стрели, ги пускаха много внимателно и поваляха набелязаните цели. Хаджиун виждаше разочарованието им, докато се строяваха зад колоната и я гледаха как се отдалечава от тях. Мнозина потупваха понитата по шиите и се взираха в командирите си, яростни, че са прекъснали любимото им занимание. Хаджиун трябваше да е глух, за да не чува недоволните възгласи от всички страни.
Колоната се отдалечаваше и много от войниците се обръщаха назад с ужас, убедени, че ще бъдат атакувани в гръб. Хаджиун изчака да се отвори разстояние, след което потегли в тръс. Заповяда на дясното и лявото крило да се изнесат напред, да оградят тила на колоната и да я подкарат напред към Йенкин.
Зад тях следата от мъртъвци се проточваше повече от миля, осеяна с трептящи на вятъра знамена и купища копия. Хаджиун прати сто души да съберат плячката и да довършат ранените, но погледът му не се откъсна от врага, който продължаваше напред към Чингис.
Чак късно следобед разпердушинената колона видя града, на който беше дошла да помогне. Оцелелите дзински войници вървяха със сведени глави и паднали духом след толкова много смърт зад тях. Щом видяха нови десет хиляди монголи пред себе си, свежи воини с копия и лъкове, от гърдите им се изтръгна болезнен стон. Колоната отново потръпна и войниците се поколебаха, разбраха, че няма да си пробият път през врага. Най-накрая се заковаха на място и Хаджиун вдигна юмрук, за да спре хората си да не приближават прекалено много. Зачака приближаването на брат си в сгъстяващия се сумрак. Остана доволен, че не беше откраднал момента на Чингис, когато го видя да язди отделно от тумана, препуснал в лек галоп през равнината.