Кралската дъщеря излезе навън и откъм воините, събрали се да видят последния символ на победата си, се разнесе одобрителен шепот. Беше облечена в бяла коприна, бродирана със злато, и блестеше под лъчите на слънцето. Косата й бе прибрана във висока прическа, закрепена със сребърни игли и фиби. Чингис затаи дъх от безупречната красота на бялата й кожа. В сравнение с жените от неговия народ тя беше като гълъб сред гарвани, макар че не го каза на глас. Очите й бяха тъмни езера отчаяние, докато вървеше към него. Не го гледаше, но се поклони ниско и елегантно, кръстосала китки пред себе си.
Чингис усети, че гневът на бащините й гвардейци расте, но не им обърна внимание. При най-малкото движение стрелците му щяха да ги избият, преди да е изтеглил меча си.
— Добре дошла в гера ми, Чакахай — меко каза той.
Хо Са преведе почти шепнешком. Чингис протегна ръка да докосне рамото й и тя стана, като се стараеше да запази безизразна физиономия. У нея нямаше и следа от жилавата сила, която бе така характерна за жените от неговия народ, и Чингис усети как се възбужда от едва доловимата миризма на парфюм, достигаща до носа му.
— Мисля, че струваш повече от всички други дарове на баща си — каза той, за да я почете пред воините си, макар че тя не можеше да разбере думите. Хо Са понечи да преведе, но с рязък жест Чингис го накара да замълчи.
Протегна потъмнялата си от слънцето ръка и се възхити на контраста в цветовете, докато вдигаше брадичката й, за да го погледне. Видя страха и усети погнусата й, когато грубата му кожа докосна нейната.
— Добре съм се спазарил, момиче. Ще ми родиш чудесни деца — каза той. Вярно, нямаше да станат негови наследници, но той установи, че е опиянен от нея. Осъзна, че не би могъл да я държи в един и същи гер с Бьорте и синовете си. Такова крехко момиче не би издържало подобно нещо. Щеше да се наложи да построи отделен гер за нея и за децата й.
Усети, че от доста време цари тишина и племената го следят с растящ интерес. Доста ухилени воини се побутваха един друг и си шепнеха нещо. Чингис вдигна поглед към офицера, който стоеше до Хо Са. Двамата мъже бяха пребледнели от гняв, но когато Чингис посочи към града, Хо Са се обърна с останалите. Офицерът рязко даде заповед и Хо Са зяпна от изненада.
— Ти ми трябваш, Хо Са — каза Чингис, наслаждавайки се на изумлението му. — Твоят крал те даде на мен за една година.
Устните на Хо Са се свиха в тънка линия. С горчив поглед загледа как ескортът препуска обратно към града, оставяйки го тук с треперещото момиче, което бе дошъл да даде на вълците.
Чингис се обърна към източния вятър, вдъхна аромата му и си представи градовете на Дзин отвъд хоризонта. Той не можеше да срути техните стени и нямаше пак да рискува живота на хората си заради своето невежество.
— Защо ти трябвам? — Внезапните думи на Хо Са нарушиха тишината, която Чингис като че ли не усещаше.
— Може пък да успеем да те направим воин — отвърна Чингис. Идеята явно го развесели и той се плесна по крака. Хо Са го загледа с каменна физиономия и накрая ханът сви рамене. — Ще видиш.
В лагера беше шумно — племената разглобяваха герите и се готвеха за път. В полунощ единствено ханският гер остана недокоснат на огромната си каруца. Беше осветен с лампи отвътре, светеше в тъмнината и можеше да се види от всички, които налягаха да спят в кожите и парцалите си под звездите.
Чингис стоеше край ниската маса, присвил очи към картата. Тя беше начертана върху дебела хартия и Хо Са видя, че е копирана набързо от колекцията на Рай Чианг. Кралят на Си Ся беше твърде предпазлив, за да си позволи в ръцете на император Вей да попадне документ с неговия печат. Беше се погрижил дори надписите да са на дзински.
Чингис наклони глава на една страна, после на друга. Опитваше се да си представи зад линиите и рисунките на градовете действителните места. За първи път в живота си виждаше истинска карта, макар че нямаше намерение да признае неопитността си в присъствието на Хо Са.
Тъмният му пръст проследи една синя линия, вървяща на север.
— Това е голямата река, за която съобщиха съгледвачите — каза той и светлите му очи се спряха въпросително върху Хо Са.
— Хуан Хъ — отвърна той. — Жълтата река.
Млъкна, тъй като не искаше да става словоохотлив в присъствието на монголските военачалници, които изпълваха гера — Арслан, Хазар, Хаджиун и други, които не познаваше. Отдръпна се от Кокчу, когато Чингис ги запозна. Кльощавият шаман приличаше на безумен просяк от Инчуан, вонята му увисна във въздуха и принуди Хо Са да диша съвсем плитко.