Джучи го разбра веднага и дишането му стана бавно, съвършена имитация на това на баща му. Чингис го остави и загледа как Чагатай се мъчи да се овладее. Накрая успя, малко преди момента, когато Чингис трябваше да прекрати изпитанието, за да не изгубят съзнание във водата.
— Тялото ви е като на всяко друго животно, за което се грижите — каза им той. — То ще жадува за храна и вода, за топлина и успокояване на болката. Намерете студеното изражение и ще можете да заглушите настоятелния му глас.
Трите момчета започнаха да се вцепеняват и Чингис реши, че е време да ги извади. Очакваше, че ще му се наложи да ги носи на ръце, и се изправи да хване първото. Но Джучи стана с него и тялото му порозовя от кръвта под кожата му. Погледът на момчето така и не срещна този на бащата, докато Чингис докосваше ръката на Чагатай; не му се искаше да го вдига, след като Джучи беше успял да стане самичък.
Чагатай се размърда сънено, изцъклените му очи се фокусираха върху Джучи и щом го видя станал, стисна зъби и се помъчи да се изправи, като се хлъзгаше в меката тиня. Чингис усети враждебността между двете момчета и се сети за Бехтер — брат си, когото беше убил преди толкова много години.
Угедай не можеше да се изправи самичък и силните ръце на баща му го поставиха на брега да съхне на слънце. Чингис излезе от водата, чувствайки как животът се втурва обратно в крайниците му. Джучи и Чагатай застанаха до него и изохкаха, щом ръцете и краката им отново се съживиха. Усетиха, че баща им продължава да ги гледа, и се опитаха да овладеят телата си. Ръцете им трепереха неудържимо, но момчетата стояха изправени на слънчевите лъчи и го гледаха, без да смеят да отворят уста и да проговорят.
— Уби ли ви това? — попита ги Чингис.
Есугей беше задал същия въпрос и Хазар бе отговорил „Почти“, при което баща им бе избухнал в смях. Собствените му синове не казаха нищо и той усети, че помежду им го няма онова приятелско чувство, на което се радваха навремето с Есугей. Закле се занапред да прекарва повече време с тях. Принцесата от Си Ся беше като огън в кръвта му, но той трябваше да загърбва повика на плътта по-често, докато момчетата растяха.
— Тялото не ви управлява — каза той колкото на тях, толкова и на себе си. — То е тъпо добиче, което не знае нищо за истинския човек. То е просто каруцата, която ви вози. Контролирате го с волята си и с дишането през носа, когато то ви призовава да се задъхвате като куче. Ако по време на бой ви улучи стрела и болката е зашеметяваща, ще я потиснете, преди да паднете, и ще донесете смърт на враговете си.
Погледна нагоре към склона и спомените за толкова невинни и далечни дни, че едва успяваше да ги различи.
— А сега напълнете устата си с вода и изтичайте до върха на този хълм и обратно. Когато се върнете, ще изплюете водата, за да покажете, че сте дишали правилно. Който стигне пръв, ще яде. Другите ще останат гладни.
Изпитанието не беше честно. Джучи беше по-голям, а на тази възраст дори една година бе от значение. Чингис не показа, че си дава сметка за това, когато видя как момчетата се споглеждат и преценяват възможностите си. Бехтер също беше по-голям, но Чингис бе оставил брат си задъхан на върха. Надяваше се Чагатай да стори същото.
Чагатай се втурна без предупреждение към водата и вдигна пръски, когато потопи лице и напълни устата си. Угедай беше на крачка след него. Чингис си спомни как водата се бе стоплила и сгъстила в устата му. Направо усети вкуса й в спомените си.
Джучи не беше помръднал и Чингис се обърна въпросително към него.
— Защо не тръгваш?
Джучи сви рамене.
— Мога да ги победя — каза той. — Вече го знам.
Чингис впери поглед в него и видя непокорство, което не можеше да разбере. Никой от синовете на Есугей не беше отказал задачата. Момчето Чингис беше приело тържествувайки възможността да посрами Бехтер. Не разбираше Джучи и усети как гневът му пламва. Другите му синове вече бързаха нагоре по хълма и ставаха все по-дребни.
— Страх те е — промърмори Чингис, макар че само налучкваше.
— Не ме е страх — спокойно отвърна Джучи, докато взимаше дрехите си. — Ще ме обичаш ли повече, ако ги победя? — За първи път гласът му трепереше от силните чувства. — Не ми се вярва.
Чингис погледна изумено малкото момче. Никой от синовете на Есугей не би посмял да говори по такъв начин с баща си. Как ли би реагирал той в такъв случай? Трепна при спомена за шамарите на Есугей. Баща му не би позволил подобно поведение. За миг се замисли дали да не набие малко разум в момчето, но видя, че Джучи очаква тъкмо това и се е напрегнал, готов да поеме удара. Импулсът умря, преди още да се е родил.