— Ще се връщаш ли при реката, Чен Юй? — попита той. — Може и да не останем дълго в града.
За негово разочарование мъжът поклати глава.
— Сега съм си у дома и имам много неща да правя. Ще минат месеци, преди да тръгна отново.
Темуге си спомни колко много пари им беше взел за превоза, защото уж не му се искаше да пътува толкова надалеч.
— Значи така или иначе си идвал насам? — вбесен попита той.
Чен Юй му се ухили.
— Бедняци не ходят в Баотоу — отвърна той и се засмя. Темуге го загледа свирепо и той се върна обратно при екипажа.
— Нямам му доверие — промърмори Хо Са. — Не се притеснява от войниците на кея. Кара нещо достатъчно ценно, за да рискува въоръжено нападение, и е добър познайник едва ли не на всеки лодкар в Баотоу. Това изобщо не ми харесва.
— Ще бъдем готови — каза Темуге, макар че вече се бе паникьосал. Мъжете на кея и по реката бяха врагове, той все още се надяваше да мине незабелязан покрай тях, но му се струваше, че това е невъзможна задача.
Луната изгря като замръзнал резен и хвърли съвсем слаб блясък върху водата. Темуге се запита дали Чен Юй не беше планирал пристигането им още по-грижливо, отколкото предполагаше. Отначало тъмната нощ беше пречка, когато Чен Юй развърза въжетата от стълба и изпрати двама от екипажа на кормилното весло на кърмата. Докато то се въртеше напред-назад, Чен Юй използва дълъг прът, за да си пробие път до кея. В тъмнината се чуваха приглушени сънени ругатни, когато прътът се удряше в дърво. На Темуге му се стори, че когато стигнаха целта си, луната се бе издигнала в небето, макар че Чен Юй дори не се беше изпотил от работата си.
Пристанът тънеше в мрак, но в прозорците на някои от дървените постройки се виждаше светлина и отвътре се чуваше смях. Жълтият отблясък сякаш беше предостатъчен на Чен Юй, за да намери място на кея, и той пръв скочи върху дъските с въже в ръка. Не беше им заповядал да пазят тишина, но никой от екипажа не разговаряше, докато сваляха платното, дори шумът от отварянето на капаците на трюма беше приглушен.
Темуге въздъхна с облекчение, че най-сетне отново се намира на твърда земя, но в същото време сърцето му заби по-бързо. Различи тъмните силуети на хора, които се излежаваха или спяха.
Присви очи към тях и се зачуди дали не са просяци, проститутки, а може би и шпиони. Войниците, които бяха видели по-рано, несъмнено щяха да правят и нощни проверки. Темуге се боеше, че всеки момент ще чуе внезапен вик или тропот на въоръжени мъже и че това ще бъде краят на всичко постигнато дотук. Бяха стигнали града, който Чингис искаше, или поне се намираха в най-близката точка на реката до него. Може би именно поради близостта до целта Темуге бе убеден, че всичко ще се провали, и се заблъска с препъване в останалите на дървения кей. Хо Са го хвана за ръката, за да го задържи, а Хазар изчезна в мрака.
Най-много на този свят му се искаше да остави лодката и екипажа зад гърба си, но все още се тревожеше, че Чен Юй може да ги издаде. Ако капитанът осъзнаваше важността на факта, че Хазар носи монголски лък, определено би си спестил доста неприятности, като го издаде. Дори с помощта на Хо Са щеше да им е трудно да избягнат преследването в тази непозната страна, особено ако противниците им знаеха накъде са се запътили.
В мрака се чу някакво скърцане и Темуге посегна към ножа си. Отпусна се, когато видя две теглени от мулета каруци. От ноздрите на добичетата излизаше пара. Каруцарите слязоха и заговориха тихо с Чен Юй, единият се засмя, докато разтоварваха малката лодка. Темуге напрегна очи да види какво вадят от трюма, но не успя. Каквото и да представляваше, товарът определено беше тежък, ако се съдеше по пъшкането на мъжете. Темуге и Хо Са неволно пристъпиха напред, привлечени от любопитството си. Неочаквано от тъмното се обади Хазар, който мина край тях с някакъв тъмен вързоп на рамо.
— Коприна — изсъска той на Темуге. — Напипах края на топа.
Чуха го как изсумтя, щом метна товара си в близката каруца. После се върна при тях.
— Ако и останалият товар е такъв, вкарваме тайно коприна в града — прошепна той.