Темуге погледна жалката мръсна купчина на пода и посегна към нея, но Чен Юй плесна с ръце и слугите донесоха нови дрехи. Истинско удоволствие беше да се освободиш от вонята на лодката, помисли си Темуге, докато гладеше с ръка меката материя. Докато отиваха да ядат можеше само да гадае какво е намислил за тях Чен Юй.
Храната беше изобилна, но Хазар и Темуге напразно оглеждаха ястията за овнешко.
— Какво е това? — попита Хазар и вдигна парче бяло месо.
— Змия с джинджифил — отвърна Чен Юй и посочи друга купа. — Сигурен съм, че ще познаете кучешкото.
Хазар кимна.
— Ядем ги, когато времената са трудни — каза той и потопи пръсти в супата в търсене на поредната хапка. Без никакъв признак на отвращение Чен Юй взе две дървени клечки и показа на монголите как да хващат с тяхна помощ парченца храна. Само Хо Са се справяше без проблеми и Чен Юй леко се изчерви, когато Хазар и Темуге изпуснаха парчета месо върху покривката. Показа им отново, но този път постави парчетата в чиниите пред гостите си, за да могат да ги вземат с пръсти.
Хазар се владееше с мъка. Беше изтъркан, чист и имаше дрехи, от които го сърбеше. Беше заобиколен от странни неща, които не разбираше, и вътре в него се надигаше гняв. Когато се отказа от странните пръчици и ги заби изправени в купата с ориз, Чен Юй се засмя леко и ги махна с рязко движение.
— Да се оставят в това положение е обида, но ти няма как да знаеш — каза той. Хазар откри, че му е по-лесно да се справи с подноса щурци на шиш и с явно удоволствие се зае да нагъва пържените насекоми.
— Така е по-добре — каза той, докато дъвчеше.
Темуге беше готов да подражава на Чен Юй и потопи топчетата пържено тесто в солена вода, преди да ги пъхне в уста. Когато щурците свършиха, Хазар посегна към купчината портокали и си взе два. Отхапа част от кората, изплю я, обели първия и видимо се отпусна, когато извади меката сърцевина и я изяде. Двамата с брат му зачакаха Чен Юй да заговори. Нетърпението им бе очевидно и растеше все повече.
Щом приключиха, Чен Юй погледна следите от борбата на Хазар с портокала, остави клечките на масата, но не каза нищо, докато робите не разчистиха напълно масата. Когато отново останаха сами, домакинът им се облегна в кушетката си. Погледът му отново стана остър и буден като на речния капитан, когото познаваха.
— Защо сте дошли в Баотоу? — попита той Темуге.
— За търговия — незабавно отвърна Темуге. — Търговци сме.
Чен Юй поклати глава.
— Търговците не носят монголски лъкове, нито пък могат да стрелят като брат ти. Вие сте от онзи народ. Какво търсите в земите на императора?
Темуге преглътна мъчително и се опита да мисли. Чен Юй явно ги беше разкрил отдавна и не ги беше издал, но въпреки това не можеше да му се довери — особено след всички странни и объркващи случки, които бе преживял.
— Да, ние сме от племената на великия хан — отвърна той. — Но дойдохме да започнем търговия между двата народа.
— Аз съм търговец. Отправете предложенията си към мен — отвърна Чен Юй. Лицето му не издаваше нищо, но Темуге усети огромното му любопитство.
— Хо Са попита кой си, че имаш такова богатство — бавно рече той, като внимателно подбираше думите. — Имаш цялата тази къща и роби, а се държиш като контрабандист по реката, подкупваш стражи и създаваш суматоха при градските порти, за да отклониш вниманието от себе си. Кой си ти и защо да ти се доверим? Чен Юй ги изгледа със студен поглед.
— Аз съм този, който се чувства неудобно при мисълта, че правите гафове из града. Колко време ще мине, преди да ви пипнат имперските войници? И колко скоро ще им разкажете всичко, което сте видели?
Изчака, докато Темуге превежда на брат си.
— Кажи му, че ако бъдем убити или пленени, Баотоу ще бъде сринат до основи — рече Хазар, разкъса втория портокал на две и засмука едната половина. — Догодина Чингис ще дойде за нас. Знае къде се намираме и този дребосък ще види скъпоценната си къща в пламъци. Кажи му го.
— По-добре да си мълчиш, братко, ако искаме да се измъкнем живи оттук.
— Остави го да говори — обади се Чен Юй. — Защо градът ми ще бъде сринат, ако ви убият?
За най-голям ужас на Темуге домакинът им говореше езика на племената. Акцентът му беше груб, но и двамата успяха да го разберат. Замръзна при мисълта за всички разговори, които беше подслушал по пътя насам.