— Откъде знаеш езика ни? — настоятелно попита той, забравяйки за момент страха.
Чен Юй се разсмя пискливо, с което ни най-малко не успокои мъжете около масата.
— Да не мислите, че сте първите, пътували из земите на Дзин? Уйгурите познават Пътя на коприната. Някои остават тук. — Плесна с ръце и в стаята влезе някакъв мъж. Беше чист като тях, облечен в проста дзинска роба, но лицето му бе монголско, а широките рамене показваха, че е отгледан с лък в ръката. Хазар стана да го поздрави, плесна дланта му и го потупа по гърба с юмрук. Непознатият грейна.
— Радвам се да видя истинско лице в този град — рече Хазар.
Мъжът едва не изгуби ума и дума, когато чу тези думи.
— И аз — каза той, хвърляйки поглед към Чен Юй. — Как са степите? От много години не съм си бил у дома.
— Все са си същите — отвърна Хазар. Изведнъж се сети нещо и ръката му се стрелна към мястото, където обикновено се намираше дръжката на меча. — Този човек роб ли е?
Чен Юй го изгледа невъзмутимо.
— Разбира се. Навремето Кишан беше търговец, но реши да играе хазарт с мен.
Мъжът сви рамене.
— Вярно е. Няма да съм роб завинаги. Още няколко години и ще изплатя дълга си. После смятам да се върна в степите и да си намеря жена.
— Първо намери мен. Ще ти дам възможност да започнеш отново — обеща му Хазар. Чен Юй гледаше как Кишан свежда глава. Хазар прие този жест като нещо напълно привично и погледът на домакина стана твърд.
— Обясни ми отново как ще бъде сринат градът ми — каза той.
Темуге отвори уста, но Чен Юй вдигна ръка.
— Не, на теб ти нямам доверие. Брат ти говореше истината, когато си мислеше, че не го разбирам. Нека той да разкаже.
Хазар хвърли поглед към Темуге, очевидно развеселен от смущението на брат си. Помълча за момент, за да подбере думите си. Може би Чен Юй щеше да ги убие, щом ги чуе. Ръката му се плъзна към малкия нож, скрит в гънките на дрехата му.
— Навремето бяхме от вълците — каза той, — но брат ми обедини племената. Кралството Си Ся стана първият ни васал, а ще има и други.
Хо Са се размърда неудобно при тези думи, но никой не погледна към него. Хазар седеше като изваян от камък и гледаше Чен Юй право в очите.
— Може и да умра тук през нощта, но стане ли това, народът ми ще се вдигне срещу Дзин и ще разруши безценните ви градове един по един, камък по камък.
Лицето на Чен Юй се стегна. Познаваше езика само колкото му бе нужно за търговия и би предпочел да мине на родния си, ако това нямаше да се изтълкува като проява на слабост.
— По реката новините пътуват бързо — каза той, без да реагира на смъртните заплахи на Хазар. — Чух за войната в Си Ся, но не и това, че сте излезли победители. Значи кралят е мъртъв?
— Не беше, когато тръгнах насам — отвърна Хазар. — Плати ни данък и дъщеря. Прекрасно момиче, между другото.
— Досега вместо отговор на въпроса ми чувам само заплахи — напомни му Чен Юй. — Защо сте дошли тук, в моя град?
Хазар забеляза лекото му наблягане върху „моя“. Разбра, че не може да играе изкусно с думите или да изтъче нишка от лъжи, на които Чен Юй би повярвал.
— Трябват ни зидари — рече той. Чу как Темуге пое рязко дъх, но предпочете да го пренебрегне. — Искаме да научим тайните на градовете ви. Самият велик хан ни изпрати тук. Баотоу е просто място на картата без особено значение.
— Това е моят дом — замислено промърмори Чен Юй.
Хазар усети подходящия момент.
— Можеш да го запазиш — рече той. — Баотоу няма да бъде докоснат, ако се върнем с вест за помощта ти.
Изчака Чен Юй да си помисли. По лицето му се стичаше пот. Достатъчен беше един вик и стаята щеше да се напълни с въоръжени мъже, сигурен беше. Вярно, Чингис щеше да унищожи града за отмъщение, но Чен Юй не можеше да бъде уверен в това. Като едното нищо можеха да се фукат или да лъжат.
Мълчанието бе нарушено от Кишан. Той беше пребледнял и гласът му издаваше страхопочитание.
— Значи племената са обединени? — попита той. — И уйгурите ли?
Хазар кимна, без да откъсва поглед от Чен Юй.
— Синята опашка е част от знамето на великия хан. Дзин ни държаха покорни дълго време, но това вече е минало. Тръгнали сме на война, братко.