Кишан намери работа за ръцете си и се зае да прибира плочките за маджонг в кожената им кутия.
— Аз не, но уйгурите ценят образованието и търговията повече от останалите племена. Вълците са известни със свирепостта си. — Млъкна и ръцете му замръзнаха. — Почти не мога да повярвам, че племената са се обединили под един мъж, един хан. Той трябва да е необикновен човек.
Закопча кутията и се облегна назад. Искаше му се да пийне нещо и да успокои стомаха си, но Чен Юй никога не позволяваше да се пие алкохол, когато нощта изискваше ясни глави.
— Ще приветстваш ли сънародниците ми, когато дойдат пред стените? — тихо попита Кишан. Усети погледа на Чен Юй върху себе си, но не вдигна поглед от скръстените си ръце.
— Мислиш, че съм предал града ли? — попита Чен Юй.
Кишан вдигна очи и видя мрачния гняв на човека, на когото бе започнал да се доверява през годините.
— Всичко това е съвсем ново. Може би този нов хан ще бъде унищожен от имперските армии и неговите съюзници ще ги сполети същата участ. Замислял ли си се за това?
Чен Юй изсумтя.
— Разбира се, но живях прекалено дълго с крак на врата, Кишан. Тази къща, робите ми, всички, които ме следват, представляват само това, което императорските министри са пропуснали благодарение на мързела и корупцията си. Ние не сме достойни за тяхното внимание, подобно на плъховете в складовете им. От време на време пращат някого да даде пример и той обесва неколкостотин души. Понякога дори хващат хора, които са ценни за мен. Или които обичам.
Чен Юй говореше с каменно изражение и Кишан знаеше, че мисли за своя син, който бе още момче, когато преди две години попадна в един трал на пристанището. Чен Юй лично бе свалил тялото му от мрежата.
— Но пожарът не знае кого изгаря — рече Кишан. — Каниш пламъците в дома си, в своя град. Кой знае как ще приключи всичко това?
Чен Юй не отговори. Също като Кишан той много добре знаеше, че може да уреди тримата чужденци да изчезнат тихомълком. В Жълтата река непрекъснато откриваха голи подути трупове. Никога нямаше да се разбере, че той е виновник за смъртта им. Но нещо у Хазар бе събудило жаждата му за мъст, погребана онази сутрин, когато носеше безжизненото тяло на сина си.
— Нека сънародниците ти дойдат със своите лъкове и коне. Съдя за тях повече по теб, отколкото по обещанията на хора, които не познавам. От колко време работиш за мен?
— От девет години, господарю — отвърна Кишан.
— И си останал честен към мен в изплащането на дълга си. Колко пъти ти се е отваряла възможност да избягаш и да се върнеш при твоите хора?
— Три пъти — призна си Кишан. — На три пъти ми е хрумвало, че ще мога да се измъкна, преди да разбереш.
— Знам това — отвърна Чен Юй. — Знам за капитана, който ти направи първото предложение. Беше от моите хора. Нямаше да стигнеш далеч, преди да се окажеш с прерязано гърло.
Кишан се намръщи.
— Значи си ме изпитвал.
— Разбира се. Не съм глупак, Кишан. Никога не съм бил. Нека пламъците обхванат Баотоу. Ще остана жив в пепелищата, когато угаснат. Нека имперските офицери изгорят перата си в тях и аз ще бъда удовлетворен. Най-сетне ще позная радостта.
Чен Юй стана и се протегна. В тихата стая ясно се чу как прешлените му изпукаха.
— Ти си комарджия, Кишан, и затова работиш от толкова време за мен. Аз никога не съм бил. Притежавам този град, но все още трябва да скланям глава всеки път, когато видя надутите императорски любимци по улиците. По моите улици, Кишан. Налага ми се да се кланям и да газя в мръсотията и канавките, вместо да застана на пътя им.
Чен Юй погледна в мрака с безжизнен поглед.
— А сега ще се изправя и плочките ще паднат така, както реша аз.
14.
Към полунощ върху Баотоу се изля силен дъжд. Пороят съскаше по улиците и тракаше по керемидите като далечна гръмотевична буря. Когато раздаваше мечовете на хората си, Чен Юй беше доволен от промяната на времето. Дори просяците щяха да се свиват под порталите. Дъждът беше добра поличба.
Щом излязоха на тъмната улица, Хазар и Хо Са се огледаха, за да видят дали не ги следят. Луната бе скрита и само от време на време надничаше през разкъсаните облаци и хвърляше слаба светлина. Темуге реши, че водата ще отмие донякъде вонята на града. Вместо това тя сякаш разцъфна във въздуха и следите от човешките нечистотии се понесоха от влагата, изпълниха дробовете му и му се догади. Канавките вече бяха пълни и Темуге видя, че течението влачи някакви тъмни мокри неща. Потръпна, внезапно си даде сметка за гърчещата се човешка маса навсякъде около него. Без Чен Юй нямаше да знае откъде да започне търсенето сред плетеницата домове и магазини, натрупани един върху друг във всички посоки.