— Да тръгваме. Не е много далеч.
Пълните с овча лой лампи горяха, съскаха и хвърляха слаба жълта светлина, когато Чингис застана пред шестимата коленичили мъже. Ръцете им бяха завързани отзад. Бяха надянали студените физиономии, сякаш ужасът от хана не ги ядеше отвътре. Чингис закрачи напред-назад покрай редицата. Вдигнаха го от леглото на Чакахай и сега беше бесен, въпреки че позна гласа на Хаджиун, който го викаше в тъмното.
Шестимата бяха братя. Най-младият беше почти дете, а големите — вече зрели мъже с жени и свои деца.
— Всички вие положихте клетва пред мен — рязко рече Чингис.
Гневът му се разпали и му идеше да вземе главите и на шестимата.
— Един от вас е убил момче от урианхаите. Нека си признае и само той ще умре. Не го ли стори, ще отнема живота на всички ви.
Изтегли бавно бащиния си меч, за да могат да чуят звука. Усещаше как в тъмнината около светлия кръг се събира растяща тълпа, станала от сън да наблюдава как той раздава правосъдие. Нямаше да ги разочарова. Чингис застана над най-младия от братята и вдигна меча, сякаш бе лек като перце.
— Аз мога да разбера кой е, господарю — тихо се обади Кокчу от тъмното. Братята вдигнаха глави и шаманът излезе в светлината на лампите. Очите му бяха ужасни. — Достатъчно е само да положа ръка върху главите им и ще разбера кой ти трябва.
Братята видимо трепереха, когато Чингис кимна и прибра меча в ножницата.
— Кажи си заклинанията, шамане. Момчето беше разкъсано. Разбери кой го е сторил.
Кокчу се поклони ниско и застана пред братята. Те не посмяха да го погледнат, но замръзналите им физиономии бяха напрегнати и трепереха.
Чингис гледаше като омагьосан как Кокчу докосва леко главата на първия и затваря очи. Думите на шаманския език бликнаха в звучен поток. Един от братята рязко се дръпна и едва не падна, а после с мъка се изправи.
Когато Кокчу вдигна глава, първият брат се олюля, замаян и пребледнял. Тълпата се бе увеличила и стотици мърмореха в тъмното. Кокчу отиде до втория, пое дълбоко дъх и затвори очи.
— Момчето… — каза той. — Момчето е видяло… — Стоеше абсолютно неподвижно, а лагерът го гледаше със затаен дъх. Накрая Кокчу се отърси, сякаш се освобождаваше от тежък товар. — Един от тези хора е предател, господарю. Видях го. Видях лицето му. Убил е момчето, за да му попречи да каже какво е видяло.
С една рязка крачка Кокчу пристъпи към четвъртия в редицата — най-големия брат. Ръката му се стрелна напред и пръстите му зашаваха като кости в черната коса на мъжа.
— Не съм го убил! — изкрещя братът, като се мъчеше да се освободи.
— Ако лъжеш, духовете ще отнесат душата ти — изсъска Кокчу в изпълнената с потрес тишина. — А сега излъжи отново и покажи на хана каква е участта на предателите и убийците.
По лицето на воина се изписа ужас.
— Не съм убивал момчето, кълна се! — извика той. Внезапно се загърчи под тежката ръка на Кокчу и тълпата нададе уплашен вик. Хората гледаха с ужас как очите на човека се завъртат в черепа и челюстта му увисва. Той падна на една страна, откъсна се от ужасната хватка и се загърчи. Мехурът му не издържа и изпусна силна струя димяща урина върху замръзналата трева.
Кокчу стоеше и гледаше. Мъжът остана да лежи неподвижен, а бялото на очите му блестеше на светлината на лампите. Тишината беше невероятна и изпълваше целия лагер. Единствено Чингис можеше да я наруши, но дори той трябваше да събере сили, за да преодолее обхваналия го ужас.
— Срежете вървите на останалите — нареди той. — Смъртта на момчето е отмъстена.
Кокчу се поклони, а Чингис махна на тълпата да се прибере в герите си и да очаква със страх изгрева на слънцето.
15.
Камбаните звъняха тревожно из Баотоу, докато бегълците бързаха в нощта след Лиан. Дори тъмнината се разкъсваше на места тъй като жителите се събуждаха и палеха лампи на всяка порта. Малката група тичаше през островчета от светлина, в които дъждовните капки приличаха на златни люспици, а после отново се озоваваше в мрака.
Войниците не ги забелязаха, макар че се намираха съвсем наблизо. Лиан явно познаваше добре района и без никакво колебание избираше алеите зад домовете на богаташите. По-голямата част от войниците се въртяха около портите, но постепенно напредваха към центъра на града и стягаха обръча около убийците на своите другари.
Темуге се задъхваше немощно и с мъка продължаваше напред. Движеха се покрай стената, но от време на време Лиан се отдалечаваше от нея, за да избегне някой открит двор или кръстовище. Хазар бягаше с големи скокове покрай него и се оглеждаше за войници. След битката се усмихваше всеки път, щом Темуге го погледнеше, но младежът подозираше, че това е усмивката на идиот, неспособен да си представи последиците, ако бъде заловен. Собственото му въображение беше достатъчно брутално и за двамата и сърцето на Темуге се свиваше всеки път, щом си представеше как в плътта му се забива горещо желязо.