— Чух гласове. Вятърът се смени, но наистина ги чух.
— Да тръгнем на юг за няколко мили, докато се откъснем — прошепна Хо Са. — Ако търсят нас, ще можем да се крием през деня в гората.
— Войниците не нощуват в гората — каза Хазар. — Много лесно могат да бъдат издебнати. Ще продължим напред, но бавно. Пригответе оръжията си.
Лиан извади един чук с дълга дръжка от набора с инструменти и го метна на рамо. Темуге впери поглед в Хазар с растящ гняв.
— Какво ни интересува кой друг е в тези гори? Хо Са е прав, трябва да ги заобиколим.
— Ако имат коне, рискът си заслужава. Струва ми се, че ще завали сняг, а и се уморих от ходене — отвърна Хазар.
Без да каже нищо повече, той крадешком тръгна напред, принуждавайки останалите да го последват. Темуге го наруга наум. Типове като Хазар нямаше да бъдат допускани по булевардите на въображаемия му град. Може би щяха да пазят стените, докато по-добрите ще бъдат почетени, както заслужават.
Вървяха по тясната пътека и скоро видяха отблясъците на огън между дърветата. В нощния въздух се разнесе смях и Хазар грейна, когато чу да цвили кобила.
Четиримата запълзяха бавно към светлината. Шумът от стъпките им бе заглушен от радостни викове и възклицания. Когато се доближиха, Хазар легна по корем и впери поглед към малката поляна.
Видяха едно муле, което дърпаше поводи, завързани за някакъв клон. За най-голямо удоволствие на Хазар в края на полянката бяха спънати и три рошави понита. Бяха дребни и кльощави и дремеха с отпуснати глави. Погледът на Хазар стана суров, когато забеляза белите белези по хълбоците им, той извади лъка си и започна да нарежда стрели по трънаците.
Около огъня имаше трима души, които явно дразнеха четвъртия — дребна фигура в тъмночервена роба. Бръснатата му глава блестеше от светлината на пламъците. Другите нямаха доспехи, но носеха ножове на коланите си, а на едно близко дърво беше подпрян къс лък. Лицата им бяха жестоки, те продължаваха спора си и удряха дребния мъж. Лицето му беше в синини и подутини, но от носа на единия от противниците му течеше кръв и той не се смееше с останалите.
Докато Хазар наблюдаваше, онзи с разбития нос нанесе удар с тояга, от който дребният се олюля. Звукът от удара се разнесе из цялата поляна, Хазар се ухили с вълча усмивка и опипом опъна лъка си. Върна се пълзешком до Хо Са, който се беше скрил по-далеч от светлината.
— Трябват ни конете им — едва чуто прошепна той. — Не приличат на войници и мога да сваля двама с лъка си, ако ти нападнеш последния. Има и един младок с глава като яйце. Продължава да се съпротивлява, но няма шанс срещу тримата.
— Може да е монах — рече Хо Са. — Корави са, защото прекарват цялото си време в просия и молитви. Не го подценявай.
Хазар го погледна развеселено.
— През цялото си детство от сутрин до мрак се упражнявах с оръжия. Още не съм срещал някой от твоите хора, който да ми се опре.
Хо Са се намръщи и поклати глава.
— Ако е монах, ще опита да не убива нападателите си. Виждал съм ги да показват уменията си пред моя крал.
Хазар изсумтя тихо.
— Странен народ сте вие. Войници, които не могат да се сражават, и светци побойници. Кажи на Лиан да бъде готов да троши глави с чука си, щом стрелям.
Хазар отново пропълзя напред и бавно застана в клекнало положение. За своя изненада видя, че онзи с разбития нос лежи на земята и се гърчи в агония. Другите двама мрачно мълчаха. Младият монах стоеше изправен въпреки синините и Хазар го чу да говори спокойно на мъчителите си. Единият от тях се изсмя презрително, хвърли настрани тоягата и измъкна от пояса си опасен на вид кинжал.
Хазар опъна лъка си и щом той изскърца, монахът погледна през огъня право към него, готов да отскочи настрани. Другите не бяха усетили нищо и единият от тях се втурна към монаха, насочил кинжала към гърдите му.
Хазар издиша и пусна стрелата, която улучи бандита в подмишницата и го стовари на земята. Другият се завъртя, щом Лиан и Хо Са скочиха с крясък. В същия миг монахът пристъпи съвсем близо до него и му нанесе удар в главата, от който мъжът рухна в огъня. Хо Са и Лиан с рев изскочиха на полянката, но монахът не им обърна внимание, измъкна нападателя си от пламъците и се помъчи да угаси опърлената му коса. Човекът беше в несвяст, но тежестта му като че ли изобщо не представляваше проблем за монаха.
Когато приключи, той се изправи, обърна се към новодошлите и им кимна. Онзи с разкървавения нос вече стенеше и от болка, и от страх. Докато приближаваше, Хазар сложи втора стрела на тетивата, следван плътно от Темуге.