Монахът видя какво смята да направи Хазар и се хвърли напред, прикривайки гърчещата се фигура. Заради бръснатата си глава той изглеждаше почти момче.
— Дръпни се — каза му Хазар.
Думите му бяха посрещнати безмълвно, но монахът не помръдна, а само скръсти ръце и впери поглед в стрелата.
— Кажи му да се дръпне, Хо Са — каза Хазар и стисна зъби от напрежението на опънатия лък. — Кажи му, че се нуждаем от мулето му, но може да си върви, след като убия този.
Хо Са заговори и Хазар видя как лицето на монаха грейна, когато чу позната реч. Последва оживена размяна на думи и когато стана ясно, че тя няма да приключи скоро, Хазар изруга на дзински и отпусна тетивата.
— Казва, че не е имал нужда от помощта ни и че нямаме право да отнемаме живота на онзи човек — най-сетне обясни Хо Са. — Казва също, че няма да даде мулето, тъй като не е негово, а само го е взел назаем.
— А вижда ли лъка в ръцете ми? — поинтересува се Хазар и рязко го насочи към монаха.
— Не би му направило впечатление, дори и да насочиш срещу него дузина стрели. Той е свят човек и не познава страха.
— Свято момче с муле за Темуге — отвърна Хазар. — Освен ако не искаш да яздиш едно пони с брат ми?
— Нямам нищо против — незабавно отвърна Хо Са. Обърна се отново към монаха и се поклони три пъти, докато говореше. Накрая момчето кимна отсечено и хвърли поглед към Хазар.
— Казва, че можеш да вземеш понитата — каза Хо Са. — Той ще остане тук, за да се погрижи за ранените.
Хазар поклати глава с недоумение.
— Благодари ли ми, че го спасих?
Хо Са го погледна безизразно.
— Той нямаше нужда от спасители.
Хазар се намръщи към монаха, който спокойно отвърна на погледа му.
— Чингис определено ще го хареса — внезапно рече Хазар. — Питай го дали не иска да дойде с нас.
Хо Са заговори отново и момчето поклати глава, без да откъсва поглед от Хазар.
— Казва, че пътят на Буда може да го отведе къде ли не, но че мястото му е сред бедните.
Хазар изсумтя.
— Бедните са навсякъде. Питай го откъде знае, че този Буда не е пожелал да го намерим тук.
Хо Са кимна и докато говореше, на лицето на монаха се изписа нарастващ интерес.
— Пита дали народът ти е чувал за Буда — каза Хо Са.
Хазар се ухили.
— Кажи му, че вярваме в бащата-небе горе и в майката-земя долу. Останалото е борба и болка преди смъртта. — Засмя се и Хо Са примигна, когато чу тази философия.
— Само в това ли вярвате? — попита той.
Хазар погледна към брат си.
— Някои от по-глупавите вярват и в духове, но повечето вярваме в добрия кон и силната десница. Не знаем кой е този Буда.
Когато Хо Са предаде думите му, младият монах се поклони и тръгна към мястото, където стоеше завързаното муле. Хазар и Темуге го гледаха как скача в седлото. Животното изпръхтя и хвърли къч.
— Ама че грозно добиче — каза Хазар. — Да не би момчето да идва с нас?
Хо Са кимна изненадан.
— Да. Казва, че никой не може да познае пътя си, но може би ти си прав, че си доведен при него.
— Добре тогава — рече Хазар. — Кажи му обаче, че няма да оставям враговете си живи и че друг път не бива да ми се меси. Кажи му, че ако го направи, ще му резна малката главица.
Когато чу превода, монахът се разсмя с пълен глас и се плесна по бедрото, както беше възседнал мулето. Хазар се намръщи към него.
— Аз съм Хазар от вълците, монахо — каза той, като сочеше гърдите си. — Твоето име как е?
— Яо Шъ! — отвърна той и потупа два пъти с юмрук гърдите си, сякаш отдаваше чест. Случващото се явно го развесели и той се смя, докато в очите му не избиха сълзи. Хазар го зяпаше.
— Яхвай коня, Хо Са — най-сетне каза той. — Кафявата кобила е за мен. Най-сетне ходенето приключи.
Не им отне много време да се приготвят за път. Хо Са и Темуге яздеха заедно, след като седлото на коня им бе свалено и захвърлено. Оцелелите бандити се бяха смълчали, много добре осъзнавайки, че животът им виси на конец. Гледаха как непознатите заминават и се осмелиха да седнат и да изругаят едва когато бяха сигурни, че няма да бъдат чути.
Проходът, отделящ Си Ся от южния край на пустинята, беше пуст, когато петимата мъже стигнаха до него. В планините Хенти на хиляда мили на север зимата наближаваше и щеше да скове земята за много месеци. Дори в прохода смразяващият вятър ревеше, сякаш се радваше на дългоочакваната свобода. Вече нямаше стена, която да удържи въздуха неподвижен. Вятърът духаше непрестанно и разнасяше пясък и прах.