Хазар и Темуге се спешиха, когато стигнаха клисурата, и си спомниха кървавите усилия да превземат издигащата се тук крепост. Чингис се беше погрижил да я разруши. Няколко големи блока лежаха в пясъка, но всички други камъни бяха замъкнати надалеч. Само няколко квадратни дупки в скалите показваха къде са били закрепени гредите, но иначе тук сякаш никога не бе имало укрепление. Вече нямаше пречка за племената да пътуват на юг и дори само този факт беше достатъчен за Хазар, за да изпита гордост.
Той вървеше с Темуге през прохода и гледаше нагоре към скалите. Монахът и зидарят ги наблюдаваха неразбиращо — не познаваха това място и не знаеха, че тук някога бе имало крепост от черен камък, която осигуряваше изолацията на кралство Си Ся.
Хо Са обърна понито си и се загледа на юг към голите хълмове на родината си. В далечината се виждаха тъмни петна там, където гнилата реколта бе изгорена и пепелта се връщаше в земята. Селяните гладуваха, сигурен беше. Може би гладът не бе подминал и Инчуан. Поклати глава при тази мисъл.
Отсъстваше вече почти четири месеца и щеше да е хубаво отново да види синовете и жена си. Запита се как ли се оправя армията след смазващото поражение от великия хан. Племената бяха сложили край на дългия мир и Хо Са трепна, когато си спомни клането. Беше изгубил приятели и колеги през тези месеци и горчилката така и не се уталожи. Последното унижение беше да види как кралската дъщеря попада в ръцете на варварите. Потръпна при мисълта, че такава жена е принудена да живее във вонящите им палатки сред овце и кози.
Докато се взираше в долината, Хо Са осъзна с известна изненада, че компанията на Хазар ще му липсва. Въпреки грубостта и склонността му към насилие Хо Са си припомняше пътуването им донякъде с гордост. Никой друг от Си Ся не би могъл да се промъкне тайно в дзински град и да излезе жив, при това с майстор зидар. Вярно, Хазар една не го беше убил в едно село, когато бе прекалил с оризовото вино. Хо Са почеса коричката на раната — ножът на един от войниците го беше одраскал по ребрата. Човекът дори не беше на служба, а бе отишъл да види семейството си. Когато изтрезня, Хазар не си спомняше сбиването и явно изобщо не си и помисляше за него. В известен смисъл той беше най-дразнещият човек, когото Хо Са беше срещал, но безразсъдният му оптимизъм силно бе повлиял на офицера и той тревожно се питаше дали би могъл да се върне отново към строгата дисциплина на кралската армия. Годишният данък трябваше да се изпраща през пустинята и Хо Са реши да води доброволно отряда само за да види земята, родила тези племена.
Хазар се върна при спътниците си. Беше радостно възбуден от мисълта, че отново ще види родината си и ще занесе плячката на Чингис. Ухили им се със задоволство. Всички бяха покрити с прах и мръсотия, изпълващи всяка бръчка по лицата им. Яо Шъ беше започнал да учи езика на племената от Хо Са. Лиан нямаше усет към чужди езици, но също бе успял да научи някои полезни думи. Те кимнаха неуверено в отговор, без да знаят каква е причината за доброто настроение на воина.
Хо Са не сваляше поглед от приближаващия Хазар. Беше изненадан от напрежението в гърдите си при мисълта, че ще остави тази странна група, и се помъчи да намери подходящи думи за сбогуване. Хазар заговори, преди той да успее да измисли нещо:
— Нагледай се хубаво, Хо Са. Още много време няма да видиш родината.
— Какво?! — възкликна Хо Са и мирното му настроение изчезна.
Хазар сви рамене.
— Кралят те даде на нас за една година. Минали са по-малко от четири месеца и може би след още два ще стигнем до планините. Ще си ни нужен да превеждаш на зидаря и да учиш монаха на нашия език. Да не си мислеше, че ще те оставя да си вървиш? Признай си! — Хазар явно остана доволен от горчивото изражение на Хо Са. — Връщаме се в степите, Хо Са. Ще нападнем няколко хълма с онова, на което ни научи зидарят, а когато се подготвим, ще тръгнем на война. Нищо чудно да се окаже, че си ни от голяма полза; тогава ще поискаме от краля да те остави за още година-две. Мисля, че няма да е лошо да приспадне цената ти от данъка.
— Правиш го, за да ме измъчваш — озъби се Хо Са.
Хазар се засмя.
— Може би мъничко, но ти си боец и познаваш Дзин. Ще се нуждаем от теб, когато тръгнем срещу тях.