Генералът издържа яростния поглед на императора. Не видя у него и следа от предишната слабост. Спомни си за бащата на момчето и това му хареса. Може би войната щеше, ако не друго, то поне да изкара на преден план силната кръв.
— Мога да събера почти двеста хиляди войници, твое императорско величество. Когато продоволствията се пренасочат за армията, ще настъпи глад, но императорската гвардия ще поддържа реда в Йенкин. Аз ще избера къде да се проведе сражението — там, където монголите няма да ни налетят с конницата си. Кълна се на Сина на небето в името на самия Лао Дзъ, че ще ги унищожа. Обучил съм много офицери и мога да кажа на твое величество, че те ще се представят достойно.
Императорът махна на стоящия в ъгъла роб и взе чаша студена вода. И през ум не му мина да предложи на генерала, макар да бе почти три пъти по-възрастен от него, а утрото беше топло. Единствено членовете на императорското семейство можеха да пият вода от Нефритения извор.
— Точно това исках да чуя — с благодарност рече той и отпи. — Къде ще се проведе сражението?
— Когато градовете паднат, монголите ще продължат към Йенкин. Знаят, че императорът живее в този град, и ще се насочат насам. Ще ги спра в планините на запад, при прохода Юхун, или както го наричат, Гърлото на язовеца. Той е достатъчно тесен, за да затрудни конете им, и ще ги избием всичките до един. Няма да стигнат до града, кълна се.
— Не могат да превземат Йенкин дори и да се провалиш — уверено каза императорът. Генерал Джи Джонг го погледна и се запита дали младежът е напускал града поне веднъж в живота си. Прочисти тихо гърлото си.
— Изобщо не може да се говори за това. Ще ги унищожа в планините, а след края на зимата ще тръгна към родината им и ще ги изкореня до последния човек. Никога повече няма да надигнат глави.
Настроението на императора се подобри. Нямаше да стои посрамен пред баща си в страната на безмълвните мъртви. Нямаше да му се налага да изкупва поражението. За момент си помисли отново за градовете, които монголите щяха да превземат, и пред очите му се появи картина на кървави кланета и пламъци. Изхвърли я от ума си и отпи още една глътка вода. Щеше да ги възстанови. Когато и последните варвари бъдат накълцани на парчета или приковани към дърветата из империята, той щеше да възстанови градовете и народът щеше да разбере, че императорът е все още могъщ и обичан от небето.
— Баща ми казваше, че си чук за враговете му — каза той с омекнал от промененото настроение глас. Протегна ръка и я постави върху бронираното рамо на Джи Джонг. — Спомни си за падналите градове, когато ти се отвори възможност да ги накараш да страдат. Раздай възмездие от мое име.
— Ще стане, както пожелае негово императорско величество — отвърна Джи Джонг и се поклони дълбоко.
Хо Са вървеше из огромния лагер, потънал в мисли. Преди почти три години кралят му го бе предал на монголския хан и вече имаше моменти, когато трябваше да положи усилия, за да си спомни онзи офицер на Си Ся, който беше навремето. Отчасти това се дължеше на факта, че монголите го приемаха безусловно. Хазар явно го харесваше и Хо Са беше прекарал много вечери в пиене на айраг в гера му, обслужван от двете му дзински съпруги. Усмихна се криво. Хубави вечери бяха. Хазар беше щедър и нямаше нищо против да услужи с жените си на приятел.
Спря за момент и огледа сноп нови стрели, един от стоте наръча под грубата постройка от кожа и стълбове. Бяха идеални, както и очакваше. Макар да презираха предписанията, които той беше следвал навремето, монголите се отнасяха към лъковете си като към собствени деца и им даваха само най-доброто.
Отдавна бе осъзнал, че харесва племената, макар че все още му липсваше част от родината, така различен от солената тиня, която пиеха тук, за да се предпазят от студа. Студът! Хо Са никога не бе преживявал по-свирепа зима от първата си по тези земи. Беше се вслушал във всички съвети, за да остане жив, но въпреки това му беше много тежко. Поклати глава при спомена и се запита какво ли ще прави, ако кралят му го извика обратно, както несъмнено щеше да стори някой ден. Дали ще замине? Чингис го беше сложил начело на хиляда души под командването на Хазар и Хо Са се радваше на приятелството на останалите командири. Всеки от тях можеше да води бойци и в Си Ся, сигурен беше. Чингис не позволяваше да се издигат глупаци и това беше повод за гордост за Хо Са. Той яздеше с най-силната армия на света като воин и командир. Да ти имат доверие тук никак не беше малко.