Герът на втората ханска жена се различаваше от всички други в огромния лагер. Дзинска коприна покриваше стените му и когато влезе, Хо Са за пореден път остана поразен от аромата на жасмин. Нямаше представа как успяваше да си го набави, но през годините далеч от дома Чакахай определено не беше стояла със скръстени ръце. Тя редовно се срещаше с други жени от Си Ся и Дзин в своя гер. Когато един от съпрузите беше забранил на жена си да ходи при нея, Чакахай се осмели да повдигне въпроса пред Чингис. Ханът не стори нищо, но жената отново започна да посещава принцесата. Достатъчна беше само една дума на подходящото място.
Хо Са се усмихна, докато й се покланяше, и свали горния си дел с помощта на две млади дзински момичета. Монголите се обличаха само за да се предпазят от студа и нямаха идея за възпитано поведение.
— Добре дошъл в дома ми, сънароднико — каза Чакахай и също се поклони. — Много мило от твоя страна, че дойде.
Говореше на дзински, макар и с родния им акцент. Хо Са въздъхна, когато я чу — знаеше, че го прави, за да му достави удоволствие.
— Ти си дъщерята на моя крал и съпруга на моя хан — отвърна той. — Аз съм твой слуга.
— Това е много добре, Хо Са, но се надявам, че освен това сме и приятели, нали? — каза тя.
Хо Са отново се поклони, този път по-дълбоко. Когато се изправи, прие купичка тъмен зелен чай и вдиша с наслада аромата му.
— Разбира се, че сме, но какво е това? Не съм помирисвал… — Отново пое дълбоко дъх и топлият аромат изпълни дробовете му. Обзе го толкова силна носталгия, че се олюля.
— Баща ми праща по малко с годишния данък, Хо Са. Племената го бяха оставили да изветрее, макар че това е от най-прясната партида.
Хо Са седна внимателно и отпи, хванал купичката с две ръце.
— Много мило, че си се сетила за мен. — Не я притисна повече, но не знаеше защо го беше повикала. Даваше си сметка, че двамата не бива да прекарват дълго време заедно. Колкото и естествено да беше двама сънародници да се търсят един друг, един мъж не можеше да посещава ханската съпруга без основателна причина. За двете изминали години те се бяха срещали най-много 5 — 6 пъти.
Преди тя да успее да отговори, в гера влезе втори мъж. Яо Шъ опря длани една в друга и се поклони на дамата. Хо Са гледаше развеселено как монахът също получава купичка истински чай и вдишва с наслада аромата му. Намръщи се едва когато Яо Шъ завърши поздрава си. Опасно е да се срещаш насаме със съпругата на хана, но още по-опасно е да те заподозрат в заговор. Тревогата му се засили, когато двете млади робини се поклониха и ги оставиха сами. Хо Са понечи да се изправи, забравил за чая.
Чакахай постави ръка върху неговата така, че той не можеше да помръдне, без да я отблъсне. Отпусна се сковано на мястото си и тя го погледна в очите. Нейните бяха широко отворени и тъмни на фона на бледата й кожа. Беше прекрасна, около нея нямаше и следа от миризмата на гранясала овнешка мас. Той потръпна неволно от деликатното докосване на хладните й пръсти.
— Аз те поканих, Хо Са. Ти си мой гост. Обидно би било да си тръгнеш, не мислиш ли? Кажи ми, все още не разбирам правилата на поведение в гера.
Това беше укор и в същото време лъжа. В действителност принцесата много добре разбираше тънкостите в монголските взаимоотношения. Хо Са си припомни, че жената пред него беше израснала като една от многото дъщери на краля. Въпреки красотата си тя беше напълно сведуща в дворцовите афери. Той се насили да отпие от чая си.
— Тук никой няма да ни чуе — безгрижно рече тя, с което само засили тревогата му. — Хо Са, страхуваш се от заговор, какъвто не съществува. Аз съм втора жена на хана, майка на един негов син и на единствената му дъщеря. Ти си негов доверен офицер, а Яо Шъ обучава другите момчета на съпруга ми на език и бойни изкуства. Никой не би посмял да каже каквото и да било за нас. А стори ли го, ще се погрижа да изгуби езика си.
Хо Са зяпна крехкото момиче, което можеше да отправя подобни заплахи. Не знаеше дали влиянието й отговаря на думите. Колко приятели беше спечелила в този лагер с положението си? Колко от робите от Дзин и Си Ся? Беше напълно възможно да са много. Усмихна се принудено, но студът вътре в него не изчезна.
— Добре тогава. Трима приятели, събрали се на хубав чай. Ще изпия купичката си и тогава ще си тръгна, твое величество.
Чакахай въздъхна и чертите на лицето й омекнаха. За изумление на двамата мъже в очите й се появиха сълзи.