— Нима трябва винаги да съм сама? Нима трябва да бъда подозирана дори от вас? — прошепна тя, като явно се бореше със себе си. Хо Са никога не би си позволил да докосне човек от кралския двор, но Яо Шъ нямаше подобни задръжки. Монахът я прегърна през рамо и главата й се отпусна на гърдите му.
— Не си сама — тихо каза Хо Са. — Знаеш, че баща ти ме даде да служа на съпруга ти. За момент си помислих, че може би кроиш нещо против него. Защо иначе ще ни викаш тук и ще отпращаш момичетата?
Принцесата вдигна глава и приглади един непокорен кичур. Хо Са преглътна на сухо от красотата й.
— Ти си единственият ми сънародник в този лагер — каза тя. — Яо Шъ е единственият мъж от Дзин, който не е войник. — Тя сякаш забрави сълзите и гласът й укрепна. — Не бих предала съпруга си, Хо Са, нито за теб, нито за хиляда като теб. Аз обаче имам деца, а именно жените трябва да мислят за бъдещето. Нима ще стоим и ще гледаме как огън поглъща империята Дзин? Нима ще гледаме как цивилизацията се разкъсва на парчета, без да кажем нищо? — Обърна се към Яо Шъ, който слушаше напрегнато. — Нима си готов да видиш как копитата на тези племена я смазват?
Яо Шъ заговори за първи път. Изглеждаше разтревожен:
— Ако моите възгледи можеха да бъдат изгорени, господарке, не бих им се доверил, нито бих живял според тях. Те ще преживеят тази война с Дзин, дори самите дзинци да не оцелеят. Хората жадуват да бъдат императори и крале, но това са просто названия. Няма значение кой точно се нарича така. Нивите все така ще се нуждаят от работна ръка. Градовете ще продължават да тънат в поквара и корупция. — Монахът сви рамене. — Никой не знае къде ще ни заведе бъдещето. Твоят съпруг не възрази синовете му да бъдат обучавани от мен. Може би думите на Буда ще пуснат корени в някого от тях, но е глупаво да гледаме толкова далеч напред.
— Той е прав, твое величество — тихо рече Хо Са. — Ти каза това от страх и от самота, сега го разбирам. Не съм се замислял колко трудно ти е всъщност. — Пое дълбоко дъх, знаейки много добре, че си играе с огъня, но тя го опияняваше. — Както сама каза, в мое лице имаш приятел.
Чакахай се усмихна. В очите й отново заблестяха сълзи. Протегна ръце и двамата мъже ги поеха, усещайки хладния допир на пръстите й.
— Може би съм се страхувала — рече тя. — Представих си как превземат града на баща ми и сърцето ми се обърна към дзинския император и семейството му. Мислите ли, че могат да преживеят това?
— Всички хора умират — отвърна Яо Шъ, преди Хо Са да успее да отвори уста. — Животът ни е подобен на птица, влетяла в осветения прозорец и отново върнала се в мрака навън. Най-важното е да не причиняваме болка. Добрият живот означава защита на слабите и чрез това — запалване на фенер в мрака, който ще свети през множеството бъдещи животи.
Хо са погледна сериозния монах и забеляза как блестеше бръснатата му глава. Не беше съгласен с тези думи и едва не потръпна при мисълта за толкова добросъвестен и лишен от радости живот. Предпочиташе по-простата философия на Хазар, че бащата-небе не би му дал силата само за да я прахоса. Щом един мъж може да вдигне меч, би трябвало да го използва, а няма по-добри противници от слабите. По-вероятно е да те изкормят, когато не си нащрек. Не каза мислите си на глас и с удоволствие видя, че Чакахай се отпуска и кима на монаха.
— Ти си добър човек, Яо Шъ. Усетих го. Синовете на съпруга ми ще научат много от теб, сигурна съм. Може би някой ден ще имат сърца на будисти.
След това тя внезапно стана, при което Хо Са едва не разля остатъците от изстиналия си чай. Той остави купичката си и й се поклони отново, благодарен, че странната среща приключва.
— Ние сме от стара култура — тихо рече Чакахай. — Мисля, че можем да повлияем на новата, докато тя още расте. Ако бъдем внимателни, това ще бъде от полза за всички ни.
Хо Са примигна към принцесата, после последва обичайната размяна на любезности и двамата с Яо Шъ се озоваха отново навън. Те се спогледаха за момент и всеки пое по своя път през лагера.
18.
Войниците товареха екипировката си в каруците без обичайните за имперските казарми в Баотоу ред и дисциплина. Заповедта от Йенкин бе дошла през нощта и командир Луджан не беше губил време. Нищо ценно не биваше да се оставя на монголите, всичко, което не можеха да вземат със себе си, трябваше да бъде унищожено. Вече бе пратил хора с чукове, които разбиваха допълнителните запаси от стрели и копия с методична ефективност.