— Значи ще оставиш Баотоу да изгори? След толкова клетви, че сте наши защитници, ще избягаш веднага щом се появи истинска заплаха?
Луджан усети, че се изчервява.
— Аз съм войник, Чен Юй. Когато генералът ми каже да тръгвам, аз тръгвам. Съжалявам.
Лицето на Чен Юй беше червено, макар че Луджан не можеше да каже дали от гняв или от тичането до казармата. Усети силата на погледа му и едва го издържа.
— Виждам, че си позволил на хората си да вземат жените и децата си — отбеляза Чен Юй. — И твоето семейство няма да страда, когато пристигнат монголите.
Луджан извърна поглед към колоната. Войниците вече започваха да се обръщат към него в очакване да даде заповед.
— Престъпих заповедта дори с това, приятелю.
От гърлото на Чен Юй се чу почти животинско ръмжене.
— Не наричай някого приятел, щом го оставяш да бъде убит. — Гневът му вече бе очевиден и Луджан не можа да го погледне в очите, когато той продължи. — Колелото ще се завърти, Луджан. Господарите ти ще заплатят за жестокостта си, точно когато ти плащаш за този срам.
— Трябва да вървя — каза Луджан, като гледаше настрани. — Можеш да опразниш града, преди да дойдат монголите. Мнозина биха се спасили, ако дадеш заповед.
— Може и така да направя, Луджан. В края на краищата, след като се махнете, няма да остане друга власт в Баотоу.
И двамата знаеха, че евакуацията на града е невъзможна. Монголската армия беше на не повече от два дни път. Дори да се натоварят във всички лодки и да използват реката, местата щяха да стигнат за малцина. Жителите на Баотоу щяха да бъдат изклани, докато бягат. Луджан си представи как оризищата почервеняват от кръв и въздъхна. Вече се бе забавил прекалено много.
— Късмет — промърмори той и хвърли поглед към Чен Юй. Не разбра проблясващото в очите му тържество и за малко да заговори отново, но размисли. Тръгна към началото на колоната, където държаха коня му. Портата на казармата се отвори и войниците от първата редица се вцепениха, когато тълпата млъкна.
Улиците бяха пълни с взиращи се в тях хора. Бяха оставили свободен пътя за имперските войници, но по лицата им беше изписана студена омраза и Луджан нарочно заповяда на висок глас арбалетчиците да бъдат готови, преди да поведе колоната. Мълчанието го изнерви, той очакваше всеки миг да се отприщи порой от ругатни. Хората му нервно стискаха мечове и пики, мъчейки се да не гледат лицата на познатите си, докато напускаха казармата. Несъмнено същата сцена се повтаряше при другите казарми и щяха да се срещнат с втората и третата колона извън града, преди да продължат на изток към Йенкин и прохода Гърлото на язовеца. За първи път в историята си Баотоу оставаше незащитен.
Чен Юй гледаше как колоната се отдалечава към речната порта. Луджан не знаеше, че повечето от тълпата бяха негови хора, натоварени да поддържат ред и да не позволяват на по-буйните граждани да изразят отвращението си от това бягство. Не искаше Луджан да забави изтеглянето си, но не издържа на желанието си да види срама му, преди да си тръгне. Дълги години Луджан беше благоразположен глас в гарнизона, макар да не бяха приятели. Чен Юй знаеше, че заповедта за напускане е била тежка за него, и се наслаждаваше на всеки миг от унижението му. Едва успя да не покаже задоволството си. Нямаше да има отказ да се предадат, когато дойдат монголите, нито войници, на които е заповядано да се бият докрай. Предателството на императора бе оставило Баотоу в ръцете му само за една сутрин.
Чен Юй се намръщи, щом колоната стигна градската порта и Луджан мина под сянката на опразнената платформа за стрелците. Всичко зависеше от честта на монголските братя, на които беше помогнал. Искаше му се да знае със сигурност дали може да има доверие на Хазар и Темуге, или безценният му град ще бъде разкъсан на парчета. Тълпата около казармата наблюдаваше оттеглящите се войници със зловещо мълчание и Чен Юй отправи молитви към духовете на предците си. Спомни си монголския си слуга Кишан и последната му молитва за помощ в идните дни бе към бащата-небе на онзи странен народ.
Облегнат на дървената ограда на кошарата, Чингис се усмихна при вида на Чагатай, който се носеше с викове из лагера.
Тази сутрин беше дал на десетгодишното момче доспехи, специално направени за дребната му фигура. Чагатай беше твърде млад, за да участва в битка, но остана във възторг от подаръка и обикаляше лагера с новото си пони, за да се покаже на по-големите. Мнозина се усмихваха, докато го гледаха как размахва лък и редува бойни крясъци със смях.