Чингис се протегна и прокара длан по дебелата тъкан на бялата шатра, която бе издигнал пред стените на Баотоу. Тя се различаваше от герите на сънародниците му, за да могат жителите на града да я познаят и да помолят водачите си да се предадат. Два пъти по-висока дори от ханския гер, тя не беше солидна и се тресеше на вятъра, а стените й се свиваха и издуваха, сякаш дишаше. От двете й страни на високи пики бяха издигнати бели конски опашки, които се развяваха като живи.
Баотоу оставаше със затворени порти и Чингис се запита дали братята му са били прави в преценката си за Чен Юй. Съгледвачите му бяха съобщили, че само преди два дни колона войници е напуснала града. Някои от младите воини я бяха наближили достатъчно, за да повалят един-двама с лъковете си, преди да бъдат прогонени. Ако бяха пресметнали вярно, зад стените не бяха останали войници и Чингис беше в повишено настроение. По един или друг начин градът щеше да падне като останалите.
Беше говорил със строителя от Баотоу и човекът го бе уверил, че Чен Юй не би забравил уговорката. Семейството на Лиан бе останало зад стените, за чието издигане беше помогнал, така че той имаше много причини да желае градът да се предаде доброволно. Чингис погледна към бялата шатра. Трябваше да се предадат до залез или на следващия ден щяха да видят червената. Тогава нямаше да ги спасят никакви уговорки.
Усети нечий поглед, обърна се и видя най-големия си син, Джучи, който стоеше от другата страна на кошарата. Момчето го гледаше мълчаливо и макар да бе обещал на Бьорте, Чингис се усети, че реагира на погледа му като на предизвикателство. Загледа студено момчето, докато то не се принуди да извърне очи. Едва тогава Чингис заговори:
— Рожденият ти ден е след един месец. Тогава ще поръчам доспехи и за теб.
Устните на Джучи се свиха презрително.
— Ще навърша дванайсет. Скоро ще мога да яздя с воините. Няма смисъл дотогава да си играя на детски игри.
Чингис настръхна. Предложението му беше щедро. Той щеше да отговори, но и двамата се разсеяха от връщането на Чагатай. Момчето препусна с понито си и скочи на земята, едва не се препъна, задържа се на дървената ограда и бързо върза поводите около единия стълб. Козите вътре заблеяха уплашено и се скупчиха на отсрещната страна. Чингис не се сдържа и се усмихна на простата радост на момчето, макар че отново усети внимателния поглед на Джучи върху себе си.
Чагатай посочи към притихналия Баотоу на по-малко от миля разстояние.
— Защо не го атакуваме, татко? — попита той и хвърли поглед към Джучи.
— Защото чичовците ти са дали обещание на един човек вътре — търпеливо отвърна Чингис. — В замяна на строителя, който ни помогна да завоюваме останалите градове, този ще бъде пощаден. — Замълча за момент. — Ако се предаде днес.
— А утре? — неочаквано попита Джучи. — Друг град, а после? — Чингис се обърна към него и той се изпъна. — Нима ще прекараме целия си живот в превземане на град след град?
Чингис усети как кръвта нахлува в лицето му, но си спомни обещанието си към Бьорте да се отнася с Джучи по същия начин, както с останалите му братя. Тя като че ли не разбираше как го нервира големият й син, но Чингис се нуждаеше от мир в гера си. Спря за миг, за да се овладее.
— Тук не играем игри — рече той. — Не съм решил да смажа дзинските градове, защото ми харесват мухите и жегата на тази страна. Аз, а и вие сте тук, защото те ни тормозеха от хиляди поколения. Дзинското злато караше всяко племе да бъде на нож с останалите, откакто свят светува. А прекарахме ли едно поколение в мир, те пращаха срещу нас татарите като глутница диви кучета.
— Но сега не могат да го направят — отвърна Джучи. — Татарите са разбити, а племената са вече един народ, както сам казваш. Твърде силни сме. Значи ни движи желанието за отмъщение?
Момчето не гледаше директно към него, само му хвърляше бързи погледи от време на време, но в очите му се четеше искрен интерес.
Баща му изсумтя.
— За теб историята е само разкази. Дори не беше роден, когато племената бяха разделени. Не знаеш онова време и може би не можеш да го разбереш. Да, донякъде това е отмъщение. Враговете ни трябва да научат, че не могат да ни тъпчат, без да им се стовари буря.
Изтегли меча на баща си и го обърна под слънчевите лъчи така, че блестящата повърхност хвърли златна ивица върху лицето на Джучи.