В известен смисъл прочистването на града усложни работата ни. По-рано знаехме къде да обикаля спасителната кола на „Ковенант Хаус“. Избягалите хлапета бяха на открито, виждаха се от пръв поглед. Сега задачите ни далеч не са толкова ясни. И което е най-лошо, всъщност градът не стана по-чист — само е малко по-приятен за окото. Тъй наречените почтени хора, онези туристи и минувачи, за които споменах преди малко, вече не бяха принудени да гледат затъмнени прозорци с надписи „САМО ЗА ВЪЗРАСТНИ“ или олющени дъски с обяви за порнофилми от рода на „ДВАНАЙСЕТ НА НОЩ“ или „ОПЪНАТИ ОТ ВИХЪРА“. Но подобна гадост никога не умира докрай. Тя е като хлебарките. Оцелява. Укрива се по-надълбоко. Едва ли някой може да я убие.
А укриването на мръсотията си има и лоши страни. Когато е явна, можеш да я гледаш с презрение и да се чувстваш над нея. Хората се нуждаят от това. За някои то е спасителен източник на самочувствие. Още едно предимство на откритата гадост: какво бихте предпочели — открит удар отпред или коварна змийска атака във високата трева? И накрая — макар че може би задълбавам прекалено — няма лице без гръб, няма горе без долу, и навярно няма светлина без мрак, чистота без мръсотия, добро без зло.
Отначало клаксонът не ме накара да се озърна. Аз живея в Ню Йорк. Да се стряскаш от клаксони по улиците е все едно да обръщаш внимание на водата, докато плуваш. Погледнах назад едва когато един познат глас се провикна: „Хей, тъпако“. Микробусът на „Ковенант Хаус“ закова спирачки до мен. Вътре беше само шофьорът Квадрата. Той свали стъклото и избърса тъмните си очила.
— Качвай се.
Отворих вратата и скочих до него. Вътре миришеше на цигари, пот и салам от сандвичите, които раздаваме всяка вечер. По килимчето тъмнееха петна с всевъзможни форми и размери. Жабката зееше като пуста пещера. Седалките бяха продънени.
Квадрата гледаше право напред.
— Какво дириш тук, по дяволите?
— Отивам на работа.
— Защо?
— С лечебна цел — обясних аз.
Квадрата кимна. Цяла нощ бе обикалял с микробуса — ангел пазител, търсещ хлапета за спасяване. Умората не му личеше, но пък и той по начало не изглеждаше особено свеж. Имаше мазна коса, сресана на път по средата и падаща до раменете в стил „Аеросмит“. Не помня някога да е бил гладко избръснат, но не го бях виждал и с истинска брада или поне стилно набола четина като престъпник от сериал. По откритите участъци от лицето му се тъмнееха кратери от стари младежки пъпки. Работните му ботуши бяха ожулени почти до бяло. Джинсите му изглеждаха като стъпкани от цяло стадо бизони. Бяха прекалено широки в кръста и това му придаваше тарикатския вид на филмов водопроводчик. От запретнатия ръкав на ризата стърчеше пакет „Кемъл“. Зъбите му се жълтееха от тютюна.
— Изглеждаш ужасно скапан — рече той.
— Щом ти го казваш, значи наистина съм зле — отвърнах аз.
Този отговор му допадна. Наричахме го Квадрата — съкратено от Четворния квадрат — заради татуировката на челото му. Тя си беше точно това — квадрат пет на пет сантиметра, разделен на четири части, точно като ония квадрати, които момиченцата и днес рисуват с тебешир по детските площадки. Сега, когато Квадрата беше знаменит инструктор по йога с видеозаписи и верига от школи, мнозина предполагаха, че татуировката е някакъв особен индийски символ. Само че грешаха.
Някога на челото му имало татуирана свастика. Той просто добавил четири линии. Затворил я.
Трудно ми беше да си го представя. Не съм срещал по-здравомислещ човек от Квадрата. Той е и най-близкият ми приятел. Когато за пръв път чух откъде идва квадратът на челото му, бях потресен и изумен. Той не се впусна в обяснения или оправдания. Също като Шийла, Квадрата никога не говореше за миналото си. Научих някои подробности по заобиколни пътища. Сега го разбирам по-добре.
— Благодаря за цветята — казах аз.
Квадрата премълча.
— И че дойде — добавих аз.
Квадрата бе докарал с микробуса група приятели от „Ковенант Хаус“. Освен тях на погребението дойдоха почти само роднини.