Той вдигна очи.
— Не се ли досещаш?
— Не.
— Беше си чист късмет. Един наш агент замина на екскурзия в Стокхолм. Обикновена случайност.
— За какво говориш?
— Нашият агент — каза той. — Случайно забеляза брат ти на улицата.
Аз примигах.
— Един момент. Кога беше това?
Пистильо бързо пресметна на ум.
— Преди четири месеца.
Все още не проумявах.
— И Кен избяга?
— Не, по дяволите. Агентът не пое никакъв риск. Арестува брат ти на място. — Пистильо скръсти ръце, приведе се към мен и добави тихо, почти шепнешком: — Хванахме го. Хванахме брат ти и го върнахме в страната.
45
Филип Макгуейн наля бренди.
Трупът на младия адвокат Кромуел бе изчезнал. Джошуа Форд лежеше като парцал. Беше жив и дори в съзнание, но не помръдваше.
Макгуейн подаде едната чаша на Призрака. После седна до него и отпи дълга глътка. Призрака обгърна чашата с длани и се усмихна.
— Какво? — попита Макгуейн.
— Хубаво бренди.
— Да.
Призрака се вгледа в питието.
— Спомних си как се криехме в горичката зад хълма и пиехме най-евтината бира, която можехме да намерим. Помниш ли, Филип?
— „Шлиц“ и „Олд Милуоки“ — каза Макгуейн.
— Аха.
— Кен имаше приятел в магазина за алкохол. Онзи дори не му искаше документ.
— Хубави времена — каза Призрака.
Макгуейн повдигна чашата си.
— Това е по-добро.
— Мислиш ли? — Призрака отпи малка глътка. Затвори очи и преглътна. — Чувал ли си теорията, че всеки наш избор разцепва света на алтернативни вселени?
— Да.
— Често се питам дали има светове, където ставаме други… или напротив, обречени сме, така или иначе, да стигнем до тук?
Макгуейн се разсмя тихичко.
— Не си се размекнал, нали, Джон?
— Ни най-малко — каза Призрака. — Но в мигове на откровение неволно се питам дали непременно трябва да е така.
— Ти обичаш да причиняваш болка, Джон.
— Така е.
— Винаги си обичал.
Призрака се замисли.
— Не, невинаги. Но, разбира се, по-важният въпрос е защо.
— Защо обичаш да причиняваш болка?
— Не само да причинявам болка. Обичам да убивам хората бавно. Предпочитам удушаването, защото това е ужасен начин да умреш. Не е бързо като куршума. Или като внезапен удар с нож. Човек буквално се бори за сетната глътка въздух. Чувства как му отнемат животворния кислород. Причинявам им го отблизо, гледам ги как се борят да дишат, но така и не успяват.
— Гледай ти, гледай ти. — Макгуейн остави чашата. — Сигурно си душата на всяка компания, Джон.
— О, така си е — кимна Призрака. После отново стана сериозен. — Но защо, Филип, защо това ме вълнува? Какво се е случило с мен, с моя морален компас, та се чувствам най-жив, докато отнемам нечий дъх?
— Няма да обвиниш татко си, нали, Джон?
— Не, би било твърде елементарно. — Той остави питието и погледна Макгуейн. — Щеше ли да ме убиеш, Филип? Щеше ли да ме убиеш, ако не бях очистил двамата на гробището?
Макгуейн реши да признае истината.
— Не знам — каза той. — Вероятно.
— А си ми най-добрият приятел — каза Призрака.
— Вероятно и ти на мен.
Призрака се усмихна.
— Голяма работа сме, нали, Филип?
Макгуейн не отговори.
— Запознах се с Кен, когато бях на четири години — продължи Призрака. — Всички деца в квартала бяха предупредени да не припарват до нашата къща. Аселта са лоши хора — така им разправяха. Знаеш как беше.
— Знам — потвърди Макгуейн.
— Но Кен го привличаше точно това. Той обичаше да изследва нашата къща. Помня как открихме пистолета на моя старец. Мисля, че бяхме шестгодишни. Помня как го държах. Чувството за сила. Омагьосваше ни. Веднъж уплашихме с пистолета Ричард Върнър… едва ли го помниш, техните се преместиха, когато беше в трети клас. Отвлякохме го и го завързахме. Той се разплака и напълни гащите.
— А на теб ти хареса.
Призрака бавно кимна.
— Може би.
— Имам един въпрос — каза Макгуейн.
— Слушам те.
— Щом баща ти е имал пистолет, защо намушка Даниъл Скинър с кухненски нож?
Призрака поклати глава.
— Не ми се говори за това.
— Вечно не ти се говори.
— Точно така.