— Съни беше голям човек — каза той.
— Да.
Кратко мълчание. После Квадрата каза:
— Ама колко скапано я изпратихме.
— Благодаря, че ми го изтъкна.
— Не бе, друго имам предвид. Бога ми, колко души дойдоха?
— Умееш да утешаваш, Квадрат. Благодаря, мой човек.
— Утеха ли искаш? Ето ти я — всички са задници.
— Чакай да си го запиша.
Мълчание. Квадрата спря на червен светофар и крадешком хвърли поглед към мен. Очите му бяха зачервени. Той измъкна цигарите от ръкава си.
— Ще ми кажеш ли какво ти е?
— Ами… дреболия, ще знаеш. Майка ми почина.
— Добре де, недей да казваш.
Светна зелено. Микробусът отново потегли. Пред очите ми се мярна снимката на Кен.
— Квадрат?
— Слушам те.
— Мисля, че брат ми още е жив — казах аз.
Квадрата не отговори веднага. Измъкна цигара от пакета и я лапна.
— Това си е жива мъка — каза той.
— Жива мъка — кимнах аз.
— Нощните дежурства имам предвид. Е, откъде ти хрумна тъй изведнъж да си промениш мнението?
Той отби към малкия паркинг зад „Ковенант Хаус“. По-рано паркирахме на улицата, но разни бездомници се вмъкваха да спят в микробуса. Естествено, не се оплаквахме на полицията, но ни идваше нанагорно да плащаме строшени стъкла и ключалки. Накрая престанахме да заключваме, тъй че който иска, просто да влиза вътре. Сутрин първият пристигнал на работа удряше по микробуса. Нощните наематели схващаха намека и се измъкваха.
Но накрая и тази идея се провали. Микробусът стана — меко казано — твърде неприятен за ползване. Бездомниците не са много красиви. Повръщат. Подмокрят се. Често им е трудно да намерят тоалетна. Няма смисъл да обяснявам повече.
Не бързах да сляза от микробуса. Питах се как да подхвана разговора.
— Нека ти задам един въпрос.
Квадрата изчакваше мълчаливо.
— Никога не си споделял какво мислиш за онази история с брат ми — казах аз.
— Това въпрос ли е?
— По-скоро констатация. Ето го и въпроса: как тъй?
— Как тъй никога не съм споделял какво мисля за брат ти?
— Да.
Квадрата сви рамене.
— Не си ме питал.
— Често сме разговаряли за това.
Той пак сви рамене.
— Добре, сега те питам — казах аз. — Смяташ ли, че е жив?
— Винаги съм го смятал — отвърна невъзмутимо той.
— Значи всички онези разговори, в които ти излагах най-убедителни доказателства…
— Чудех се кого искаш да заблудиш, мен или себе си.
— Значи изобщо не си приемал моите доказателства.
— Изобщо — потвърди Квадрата.
— Но и нито веднъж не ми възрази.
Квадрата смукна дълбоко от цигарата.
— Струваше ми се безобидна заблуда.
— Свещена простота, а?
— Общо взето така е.
— Но доказателствата ми бяха логични — казах аз.
— Ти го казваш.
— Но ти не смяташ така?
— Не смятам — кимна Квадрата. — Ти си мислеше, че брат ти няма средства, за да се укрива, но за това не трябват никакви средства. Виж всички тия избягали хлапета, с които се срещаме всеки ден. Ако някое от тях наистина иска да изчезне — хоп, и вече го няма.
— Тях не ги издирва полиция по цял свят.
— По цял свят — повтори Квадрата почти с отвращение. — Да не мислиш, че всяко ченге по света нощем подскача насън и се пита къде е брат ти?
Прав беше — особено сега, когато знаех, че Кен може да е получавал финансова помощ от майка ми.
— Той не би убил човек.
— Глупости — отсече Квадрата.
— Ти не го познаваш.
— С теб сме приятели, нали?
— Така е.
— Вярваш ли, че някога съм палил кръстове и съм викал „Хайл Хитлер“?
— Това е друго.
— Не, не е. — Той слезе от микробуса и аз го последвах. — Помниш ли, веднъж ме попита защо не съм се отървал от татуировката.
Кимнах.
— А ти ми рече да си гледам работата.
— Точно така. Истината е, че можех да я премахна с лазер или да я прикрия по някакъв по-хитър начин. Но я държа, за да ми напомня.
— Какво? Миналото ли?
Квадрата ме изгледа накриво.
— Възможностите — каза той.
— Не те разбирам.
— Защото си безнадежден случай.
— Брат ми никога не би изнасилил и убил една беззащитна жена.