Но тази вечер, първата вечер, беше само за членове на семейството.
Аз карах колата. Татко седеше до мен. Мелиса беше отзад. Не ни се говореше. Напрежението стягаше гърдите ни — моите най-много, струва ми се. Вече бях свикнал да не приемам нищо на вяра. Докато не видех Кен със собствените си очи, докато не го прегърнех и не го чуех да проговори, нямаше да повярвам, че всичко най-сетне е свършило.
Мислех си за Шийла и Нора. Мислех си за Призрака и председателя на класа Филип Макгуейн… и в какво се бе превърнал по-късно. Би трябвало да съм изненадан, но май не бях. Винаги сме „потресени“, когато чуем за насилие в жилищните предградия, сякаш добре поддържаните дворове, ниското строителство, любителският бейзбол, уроците по пиано и родителските съвети са някакъв магически талисман против злото. Ако Призрака и Макгуейн бяха израснали само на петнайсет километра от Ливингстън — тоест в Нюарк — никой не би се почувствал „потресен“ и „изумен“ от онова, в което се превърнаха.
Пуснах диск с концерта на Спрингстийн в Медисън Скуеър Гардън от юли 2000 година. На шосе 95 имаше ремонт — кога ли не е имало — и пътуването ни отне цели пет часа. Спряхме пред червената селска постройка с фалшив силоз за зърно. Не видяхме други коли. Това можеше да се очаква. Трябваше да пристигнем първи. Кен щеше да дойде след нас.
Мелиса първа слезе от колата. Захлопването на вратата отекна из полето наоколо. Когато я последвах, имах чувството, че все още виждам старото футболно игрище. Гаражът беше точно на мястото на едната врата. Алеята минаваше през някогашните трибуни. Озърнах се към татко. Той извърна глава.
За момент никой от нас не помръдна. После аз наруших магията и тръгнах към къщата. Татко и Мелиса ме последваха. Всички си мислехме за мама. Трябваше и тя да е тук. Да види сина си още веднъж. Знаехме, че това би разбудило задрямалата усмивка на Съни. Нора я бе утешила със снимката. Нямам думи да изкажа колко съм й благодарен за това.
Знаех, че Кен ще дойде сам. Карли щеше да е укрита на безопасно място. През изминалите дни рядко я споменавахме в разговорите си. Кен би рискувал да дойде на срещата. Но не би рискувал дъщеря си. И аз напълно го разбирах.
Обиколихме стаите. Никой не пожела да пийне нещо.
В един ъгъл имаше стар чекрък. Тиктакането на старинния стенен часовник отекваше подлудяващо гръмко в тихата стая. Накрая татко седна. Мелиса се приближи до мен. Хвърли ми познатия поглед на по-голяма сестра и прошепна:
— Защо нямам чувството, че кошмарът скоро ще свърши?
Не исках дори да мисля за това.
Пет минути по-късно чухме шум от приближаваща кола.
Втурнахме се към прозореца. Дръпнах завесата и надникнах навън. Свечеряваше се, но виждах добре. Колата беше сива „Хонда Акорд“ — невзрачна и идеално подбрана. Сърцето ми заподскача. Исках да изскоча навън, но останах на място.
Хондата спря. За няколко секунди — отмервани от проклетия вехт часовник — не се случи нищо. После лявата предна врата се отвори. Стиснах завесата толкова силно, че едва не я разкъсах. Видях как отвътре се подаде крак. После някой излезе от колата и се изправи.
Беше Кен.
Той ме погледна и се усмихна с онази позната самоуверена усмивка, която сякаш казваше: дай да му разкатаем фамилията на тоя живот. Повече не ми трябваше. С радостен вик се хвърлих към вратата. Отворих я рязко, но Кен вече тичаше с всичка сила към мен. Нахълта в къщата и ме сграбчи. Годините се стопиха. Просто изчезнаха. Паднахме и се затъркаляхме по килима. Аз се кисках като седемгодишно хлапе. Чух, че и той се смее.
Останалото се губи в щастлива мъгла. Татко скочи върху нас. След това и Мелиса. Спомням си всичко като поредица от размазани снимки. Кен прегръща татко; татко е сграбчил Кен за врата и го целува по темето, а по бузите му се стичат сълзи; Кен подхвърля Мелиса във въздуха; Мелиса плаче и гали брат си, сякаш иска да се увери, че наистина е тук.
Единайсет години.
Не знам колко дълго бесняхме така, колко продължи тази щура, прекрасна бъркотия. Най-сетне се опомнихме и седнахме на дивана. Кен ме държеше плътно до себе си. От време на време сграбчваше врата ми под мишница и ме удряше с юмрук по главата. Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам удоволствие от това.
— Ти се сблъска с Призрака и оцеля — каза Кен, докато ме стискаше за пореден път. — Май вече нямаш нужда от моята закрила.