Но после си спомних въпросите. Не ставаше дума за Кен.
— Тези снимки бяха направени през уикенда в Албакърки, щат Ню Мексико — каза Пистильо.
Навъсих се.
— Не разбирам.
— На местопрестъплението беше ужасна каша, но все пак успяхме да открием косми и влакна от дрехи. — Той се усмихна. — Не съм спец по техническата страна на работата. Днес има направо невероятни тестове. Но понякога и добрите класически методи си казват думата.
— Би ли трябвало да разбирам за какво говорите?
— Някой беше изтрил старателно всички гладки повърхности, но експертите все пак откриха комплект отпечатъци — съвсем ясни отпечатъци, които не принадлежаха на жертвите. Пуснахме ги в компютъра и рано тази сутрин узнахме чии са. — Той се приведе напред и усмивката му изчезна. — Сещате ли се?
Видях как Шийла, моята хубава Шийла се взира от перваза надолу.
Извинявай, Уил.
— На вашата приятелка, мистър Клайн. Същата, която има полицейско досие. Същата, която изведнъж стана ужасно трудна за издирване.
6
Елизабет, Ню Джърси
Наближаваха гробището.
Филип Макгуейн седеше отзад в своята лимузина мерцедес, изработена по поръчка — луксозен модел за четиристотин хиляди долара със стоманен корпус и бронирани огледални стъкла — зареял поглед навън към прелитащите закусвални, магазинчета и овехтели бакалии. Стискаше чаша уиски със сода, налято току-що от вграденото барче. Той сведе очи към кехлибарената течност. Ръката му не трепваше. Това го изненада.
— Добре ли сте, мистър Макгуейн?
Макгуейн се обърна към спътника си. Фред Танър беше грамаден и внушителен като стара каменна къща. Имаше длани като тепсии с пръсти колкото наденици. В очите му блестеше върховна самоувереност. Танър беше от старата школа — с грижливо изгладен лъскав костюм и претрупан пръстен на малкия пръст. Винаги носеше този грамаден, претенциозен златен пръстен, и го опипваше, докато говореше.
— Добре съм — излъга Макгуейн.
От шосе 22 лимузината зави по Паркър Авеню. Танър продължаваше да опипва пръстена. Беше на петдесет, с петнайсет години по-стар от шефа си. Грубото му, ъгловато лице напомняше порутен старинен паметник. Късо подстриганата му коса беше грижливо сресана. Макгуейн знаеше, че Танър е незаменим — хладнокръвен, дисциплиниран и безсърдечен негодник, за когото думата „милост“ е неизвестно понятие. Танър умееше да използва грамадните си ръчища, както и цял арсенал от огнестрелни оръжия. Беше излизал срещу най-жестоки противници и винаги побеждаваше.
Но Макгуейн знаеше, че сега са на съвсем друго ниво.
— Кой е тоя тип всъщност? — попита Танър.
Макгуейн поклати глава. Собственият му костюм беше по поръчка от „Джоузеф Абъд“. Наемаше три етажа в Световния финансов център близо до Уол стрийт. Преди години биха го наричали „консилиере“, „капо“ или с някое друго нелепо прозвище. Но сега времената бяха други. Отминали (и то отдавна, независимо от фантазиите на Холивуд) бяха дните на тайните свърталища и чантите с мръсни пари — дни, за които навярно Танър и днес си спомняше с носталгия. Сега се полагаше да имаш офис, секретарка и компютър със списък на личния състав. Да плащаш данъци. Да имаш законен бизнес.
Не че това променяше нещо.
— И защо да се влачим чак до тук? — продължаваше Танър. — Той би трябвало да дойде при вас, нали така?
Макгуейн не отговори. Все едно, Танър нямаше да го разбере.
Ако Призрака иска да се срещнете, нямаш избор.
Все едно кой си. Откажеш ли, Призрака ще дойде при теб. Макгуейн имаше превъзходна охрана. Разполагаше с опитни хора. Но Призрака беше още по-опитен. Не бързаше. Проучваше всичко. Чакаше сгоден случай. И после те откриваше, сам. Всички го знаеха.
Не, по-добре всичко да свърши час по-скоро. По-добре сам да отиде при него.
На една пресечка от гробището лимузината спря.
— Разбра ли какво искам? — попита Макгуейн.
— Вече имам човек на място. Уредено е.
— Никакво действие без мой сигнал.
— Да де. Вече говорихме за това.
— Не го подценявай.
Танър хвана дръжката на вратата. По пръстена блесна слънчев лъч.
— Да ме прощавате, мистър Макгуейн, ама и той е човек, нали така? Може да умре като всички нас.
Макгуейн не бе чак толкова сигурен.
Танър се измъкна навън удивително пъргаво за толкова едър човек. Макгуейн се облегна назад и отпи дълга глътка уиски. Той беше един от най-могъщите хора в Ню Йорк. А до този връх не можеш да стигнеш, без да бъдеш лукаво и безмилостно копеле. Проявиш ли слабост, мъртъв си. Омекнеш ли, умираш. Просто и ясно.