И най-важното — никога не отстъпваш.
Макгуейн знаеше това не по-зле от всеки друг, но в момента най-много му се искаше да избяга. Просто да събере каквото може и да изчезне.
Като стария си приятел Кен.
Макгуейн срещна в огледалото погледа на шофьора. Въздъхна дълбоко и кимна. Колата отново потегли. Завиха наляво и бавно продължиха покрай портата на Уелингтънското гробище. Под гумите захрущя чакъл. Макгуейн нареди да спрат. Шофьорът се подчини. Макгуейн излезе и мина пред колата.
— Ако ми трябваш, ще те повикам.
Шофьорът кимна и подкара на заден ход.
Макгуейн остана сам.
Вдигна яката на палтото си. Плъзна поглед из гробището. Никакво движение. Зачуди се къде ли клечат Танър и неговият човек. Навярно близо до мястото за среща. Скрити зад дърво или храст. Ако си вършеха добре работата, Макгуейн просто нямаше как да ги види.
Небето бе ясно. Вятърът режеше като бръснач. Макгуейн се прегърби. Въпреки противошумните насипи откъм шосе 22 долиташе рев на двигатели като подигравателна серенада за мъртвите. Из въздуха се носеше мирис на нещо прясно изпечено и Макгуейн си помисли за крематориума.
Наоколо нямаше, жива душа.
Макгуейн откри алеята и тръгна на изток. Докато минаваше покрай паметници и надгробни плочи, очите му неволно налучкваха годините на раждане и смърт. Пресмяташе и се питаше какво ли е сполетяло по-младите. За миг спря, когато зърна познато име. Даниъл Скинър. Умрял на тринайсет години. Върху плочата беше изваян усмихнат ангел. Макгуейн се изкиска тихичко. Скинър беше тъп побойник и жестоко тормозеше един четвъртокласник. Но през онзи ден — 11 май според надгробната плоча — храбрият четвъртокласник си донесе кухненски нож. Първият и единствен удар улучи право сърцето на Скинър.
Сбогом, ангелче.
Макгуейн сви рамене и се помъчи да не мисли.
Нима всичко бе започнало тук?
Той продължи по алеята. Зави наляво и забави крачка. Още малко. Очите му шареха наоколо. Никакво движение. Тук беше по-тихо — зеленина и покой. Не че имаше някакво значение за местните обитатели. Макгуейн се поколеба, отново зави наляво и продължи покрай редицата, докато стигна до търсения гроб.
Спря. Прочете името и датата. Мислите му полетяха назад. Запита се какво чувства и осъзна, че не чувства почти нищо. Не си направи труда да се озърта. Призрака беше нейде наблизо. Усещаше го.
— Трябваше да донесеш цветя, Филип.
Гласът му застина от този глас — мек и благозвучен, с едва доловимо фъфлене. Макгуейн бавно се завъртя и погледна назад. Джон Аселта се приближаваше с букет в ръката. Макгуейн отстъпи настрани. Погледите им се срещнаха и Макгуейн усети как в гърдите му се впиват стоманени нокти.
— Много време мина — каза Призрака.
Аселта, когото Макгуейн познаваше с прозвището Призрака, прекрачи към паметника. Макгуейн застина. Когато Призрака мина покрай него, температурата сякаш спадна с двайсетина градуса.
Макгуейн затаи дъх.
Призрака коленичи и лекичко положи цветята на земята. За момент остана така, със затворени очи. После се изправи, посегна с издължените си пръсти на пианист и погали надгробната плоча нежно, твърде нежно.
Макгуейн се мъчеше да не гледа.
Призрака имаше кожа като очно перде — млечнобяла и някак лепкаво влажна. По изящното му лице се спускаха синкави вени като следи от засъхнали сълзи. Очите му бяха бледосиви, почти безцветни. Главата, твърде едра за тесните рамене, напомняше по форма електрическа крушка. Отстрани черепът му беше гладко избръснат и косата падаше по гладката кожа като фонтан. В чертите му имаше нещо деликатно, дори женствено — кошмарно подобие на дрезденска порцеланова кукла.
Макгуейн отстъпи още крачка назад.
Понякога срещаш човек, чиято вродена добрина те озарява с едва ли не ослепителна светлина. А друг път срещаш точно обратното — човек, който със самото си присъствие те обгръща в плащ от кръв и тлен.
— Какво искаш? — попита Макгуейн.
Призрака наведе глава.
— Чувал ли си да казват, че в смъртното отделение няма атеисти?
— Да.
— Лъжа е, тъй да знаеш — каза Призрака. — Всъщност е точно обратното. Когато си в ямата, когато гледаш смъртта в очите — точно тогава разбираш със сигурност, че няма Бог. Затова се бориш да оцелееш, да си поемеш въздух поне още веднъж. Затова си готов да дириш и от дявола помощ — защото не искаш да умреш. Защото дълбоко в сърцето си знаеш, че смъртта е краят. Няма задгробен живот. Няма рай. Няма Бог. Нищо няма.