— Ще го имам предвид, Квадрат, благодаря.
— Е, кога изчезна Шийла?
— Не знам — казах аз.
— Размърдай си мозъка. Ти къде беше през почивните дни?
— При баща ми.
— А Шийла?
— Тя трябваше да е тук.
— Търсил ли си я по телефона?
Замислих се.
— Не, тя ми позвъни.
— Имаш ли устройство за определяне откъде се обаждат?
— Да, но номерът беше блокиран.
— Може ли някой да потвърди, че е била в града?
— Не ми се вярва.
— Значи може да е била в Албакърки — каза Квадрата.
Отново се замислих.
— Има и други обяснения — казах накрая.
— Например?
— Отпечатъците да са стари.
Квадрата се навъси, без да откъсва очи от пътя.
— Може — продължих аз — да е била в Албакърки миналия месец, или миналата година, по дяволите. И изобщо колко време траят отпечатъците?
— Доста, струва ми се.
— Може да е станало точно така — казах аз. — Или пък може отпечатъците й да са били върху някой предмет — да речем стол, — и този стол да е бил в Ню Йорк, а после да са го пратили в Ню Мексико.
Квадрата намести тъмните си очила.
— Изсмукано от пръстите.
— Но възможно.
— Да, бе. Чакай, може пък някой да е взел пръстите й назаем. Нали разбираш. Отнесъл ги до Албакърки човекът, и пак ги върнал.
Едно такси ни засече. Свихме надясно и едва не прегазихме групичка пешеходци, слезли на цял метър от тротоара. Манхатънските пешеходци винаги го правят. Никой не чака да светне зелено. Слизат на платното и рискуват живота си, само и само да спечелят някаква въображаема преднина.
— Познаваш Шийла — казах аз.
— Познавам я.
Трудно ми бе да произнеса думите, но събрах сили.
— Наистина ли вярваш, че би могла да убие човек?
Квадрата помълча. Отпред светна червено. Той спря микробуса и ме погледна.
— Пак започваш старата песен, само че вече не е за брат ти.
— Само едно казвам, Квадрат. Че има и други възможности.
— А пък аз, Уил, казвам само едно. Че главата ти е в задника.
— Тоест?
— Какъв ти стол, за бога? Майтап ли си правиш? Снощи Шийла плаче и ти се извинява, а на сутринта — хоп, вече я няма. Сега федералните съобщават, че открили отпечатъците й на местопрестъплението. А ти какво предлагаш? Някакви си скапани столове и минали посещения.
— Това не означава, че е убила някого.
— Това означава — отсече Квадрата, — че е замесена.
— Имаш ли някаква идея, Квадрат?
— Абсолютно никаква.
Продължихме напред.
— Обичам я, знаеш.
— Знам — кимна Квадрата.
— В най-добрия случай излиза, че ме е лъгала.
Той сви рамене.
— Има и по-лоши неща.
Не бях сигурен. Спомних си първата ни цяла нощ заедно. Шийла лежеше до мен, с глава върху гърдите ми. Обгръщаше ни неописуемо задоволство, покой и усещане, че всичко в света е наред. Просто лежахме. Не знам колко дълго. „Няма минало“ — прошепна тя тихичко, сякаш на себе си. Попитах я какво иска да каже. Тя продължи да лежи с глава върху гърдите ми, тъй че не можех да я погледна в очите. И не каза нищо повече.
— Трябва да я открия — казах аз.
— Да, знам.
— Искаш ли да ми помогнеш?
Квадрата сви рамене.
— Без мен си загубен.
— Така си е — признах аз. — Добре, откъде да започнем?
— Какво твърди една стара поговорка — заяви Квадрата, — преди да тръгнем напред, трябва да погледнем назад.
— Сега ли си я измисли?
— Аха.
— И все пак май има нещо в нея.
— Уил.
— Да?
— Сигурно ще прозвучи банално, но ако надникнем назад, гледката може да не ти се понрави.
— Най-вероятно — съгласих се аз.
Квадрата ме откара и потегли обратно към „Ковенант Хаус“. Влязох в апартамента и хвърлих ключовете на масата. Искаше ми се да подвикна името на Шийла — просто за да проверя дали все пак не се е прибрала — но апартаментът изглеждаше тъй пуст, тъй лишен от енергия, че не си направих труда. Мястото, което наричах свой дом през последните четири години, сега ми изглеждаше някак различно, чуждо. Из въздуха се носеше дъх на застояло като в жилище, останало твърде дълго необитаемо. Сигурно просто си въобразявах.
А сега какво?
Май трябваше да претърся навсякъде. Да диря следи, макар че нямах представа какво точно означава това. Но веднага се сетих колко спартански живееше Шийла. Тя се наслаждаваше на простотата, без да изпада в отшелничество, и научи и мен на това. Имаше съвсем малко вещи. Когато се премести при мен, донесе само един куфар. Не беше бедна — бях виждал извлечения от банковата й сметка, а и тя редовно плащаше над половината общи разходи — но спадаше към ония хора, които живеят по принципа „бъди господар на вещите, а не техен роб“. Сега се замислих над факта, че вещите не толкова поробват човека, колкото го обвързват, дават му корени.