На един стол в спалнята лежеше моят пуловер размер XXL с емблемата на колежа „Амхърст“. Миналата есен бях отвел Шийла да й покажа своята Алма матер. В студентското градче на „Амхърст“ има хълм, типичен за пейзажите на Нова Англия — стръмен към върха и полегат в подножието, обкръжен от спортни игрища. В изблик на оригиналност повечето студенти го наричат Хълма.
Една късна вечер двамата с Шийла бродехме из градчето, хванати ръка за ръка. Легнахме в меката трева на Хълма, загледахме се в чистото есенно небе и разговаряхме часове наред. Помня как тогава си мислех, че никога не съм изпитвал подобно усещане за умиротвореност, покой, уют и радост. Както лежахме по гръб, Шийла положи длан върху корема ми и после, без да откъсва очи от звездите, пъхна пръсти под колана на панталона. Лекичко завъртях глава и погледнах лицето й. Когато пръстите налучкаха… хм… златната жила, забелязах лукавата й усмивка.
— Да си припомниш студентските години — подхвърли тя.
Е, може и да беше от невероятната възбуда, но именно в онзи миг върху хълма, с нейната ръка в панталона ми, аз осъзнах за пръв път, наистина осъзнах, че тя е единствената, че винаги ще бъдем заедно, и че сянката на моята първа и единствена любов преди Шийла, която ме преследваше и отпъждаше другите, най-сетне е изчезнала.
Гледах пуловера и за миг сякаш усетих отново мириса на трева и листа. Притиснах го към гърдите си и за стотен път след разговора с Пистильо си зададох въпроса: нима всичко е било лъжа?
Не.
Такова нещо не се имитира. Квадрата може и да е прав, че във всеки от нас се крие насилие. Но няма как да фалшифицираш връзка като нашата.
Бележката все още лежеше на кухненския плот.
„Обичам те завинаги.
Трябваше да го вярвам. Дължах й поне това. Нейното минало си беше нейно. Каквото и да бе станало, Шийла навярно си имаше причини. Тя ме обичаше. Знаех го. Сега задачата ми бе да я открия, да й помогна, да открия обратен път към… знам ли?… към нас.
Нямаше да се усъмня в нея.
Проверих чекмеджетата. Шийла имаше една банкова сметка и една кредитна карта — поне доколкото знаех. Но никъде не видях документи — нито стари извлечения, нито разписки, нито квитанции. Сигурно ги беше изхвърлила.
Популярният скрийнсейвър с подскачащи линии изчезна от компютърния монитор, когато раздвижих мишката. Включих директорията на Шийла и щракнах „Стара поща“. Нищо. Нито едно съобщение. Странно, Шийла използваше електронната поща рядко — дори много рядко — но изобщо да няма стара поща?
Проверих за съхранени файлове. Празно. Проверих за използвани адреси в Интернет. Още по-празно. Потърсих изтрити файлове. Нищо.
Облегнах се назад и загледах екрана. В главата ми изплува идея. Обмислих я, като се питах дали може да бъде сметната за предателство. Все едно. Квадрата имаше право — трябваше да погледнем назад, за да разберем какво ще правим тепърва. Вероятно бе прав и за друго, че няма да харесам онова, което ще видя.
Включих се в телефонната директория. Натраках данните: име — Роджърс, щат — Айдахо, град — Мейсън. Знаех го от формуляра, който Шийла попълни, когато постъпи като доброволна сътрудничка в „Ковенант Хаус“.
Появи се само един номер. Надрасках го върху късче хартия. Да, щях да се свържа с родителите на Шийла. Щом бях тръгнал назад, нямаше да спирам на половин път.
Преди да докосна слушалката, телефонът иззвъня. Вдигнах и чух гласа на сестра си Мелиса:
— Какво правиш?
Обмислих няколко отговора и накрая избрах:
— Имам малки неприятности.
— Уил — натърти тя с типичния тон на по-голяма сестра, — ние тук оплакваме майка си.
Затворих очи.
— Татко пита за теб. Трябва да дойдеш.
Огледах задушния, отчужден апартамент. Нямаше за какво да вися тук. Замислих се и за снимката, която още лежеше в джоба ми — снимка на моя брат в планините.
— Тръгвам веднага — казах аз.
Мелиса ме посрещна на прага с въпрос: