— Къде е Шийла?
Измънках за някаква неотложна работа и бързо се вмъкнах вътре.
За чудо днес имахме истински външен посетител — стар татков приятел на име Лу Фарли. Не помнех да са се срещали от десет години насам. Лу Фарли и баща ми с пресилено увлечение си разправяха твърде стари истории. Ставаше дума за някакъв бейзболен клуб и аз смътно си припомних как татко облича кафяв екип с емблемата на някаква фирма за сладолед. Още чувах как скърцат стъпките му по алеята и усещах тежестта на ръката му върху рамото си. Толкова отдавна… Двамата с Лу Фарли се разсмяха. От години не бях чувал баща си да се смее така. Очите му бяха унесени и влажни. Понякога и мама отиваше на игрището с него. Помнех я как седи на скамейката с блуза без ръкави, от която се подаваха мускулести, загорели рамене.
Надникнах през прозореца с надеждата Шийла все пак да се появи и всичко да се окаже някакво огромно недоразумение. Една част от мен — по-голямата част — беше зациклила. За смъртта на майка ми поне знаехме предварително — както често се случва, ракът на Съни напредваше бавно, с отмерена смъртоносна крачка и внезапен финален спринт — но въпреки всичко раната все още бе твърде прясна, за да възприема този нов удар.
Шийла.
Веднъж вече бях обичал и губил. Признавам, че в сърдечните въпроси си падам старомоден. Вярвам в сродната душа. Всички сме имали първа любов. Когато моята ме напусна, сякаш проби огромна дупка право в сърцето ми. Дълго време си мислех, че никога няма да се опомня. И имах причини. Първо, скъсването изглеждаше някак недовършено. Но няма значение. След като тя ме заряза — стори го в края на онзи ден, — дълго време бях убеден, че съм обречен да се примиря с нещо… по-невзрачно… или да остана завинаги сам.
После срещнах Шийла.
Мислех си как зелените очи на Шийла проникваха до дъното на душата ми. Мислех си за копринената й червена коса. Мислех си как първоначалното физическо привличане — а то бе огромно, неудържимо — не отслабна, а се разля по всяка клетка от тялото ми. Непрестанно мислех за нея. Тя ме вълнуваше до спазми в стомаха. Усещах как сърцето ми подскача, когато я виждах. Случваше се да пътувам в микробуса с Квадрата и внезапно той да ме тупне по рамото, защото умът ми отново е отлетял към онова място, което той шеговито наричаше Страната на Шийла. По онова време бях като опиянен. Често се сгушвахме един до друг да гледаме на видео някой стар филм и започвахме да се галим, да се закачаме, за да видим доколко ще издържим в битката между топлия уют и пламналата страст, а когато не издържахме… е, това му е хубаво на видеото, че можеш да го прекъснеш по всяко време.
Държахме се за ръце. Правехме безкрайни разходки. Седяхме в парка и си шушукахме коментари за минувачите. Когато отивахме на купон, обичах да стоя в другия край на стаята и да я гледам отдалече как се движи, как разговаря с другите, а сетне погледите ни се срещаха и тогава идваше тръпката, многозначителната усмивка.
Веднъж Шийла ме помоли да попълня някакъв глупав тест от списание. Един от въпросите гласеше: „Коя е най-голямата слабост на любимия ви човек?“ Дълго мислих и накрая написах: „Често си забравя чадъра в ресторантите“. Това страшно й хареса и тя настоя за още критики. Напомних й, че обича да слуша училищни оркестри и стари записи на „Абба“. Тя кимна и тържествено обеща да се поправи.
Разговаряхме за всичко, освен за миналото. В приюта често срещам подобни случаи. Това не ме тревожеше особено. Сега, след всичко станало — да, но тогава това добавяше… знам ли, може би привкус на загадка. И нещо повече — разберете ме правилно — създаваше чувството, че преди не сме имали друг живот. Нито обич, нито приятели, нито минало. Че сме се родили в деня на нашата среща.
Да, знам, знам…
Мелиса седеше до баща ми. Виждах ги и двамата в профил. Много си приличаха. Аз приличах по-скоро на майка си. Ралф, съпругът на Мелиса, се въртеше около масата със закуски. Той беше типичен американски среден ръководител по бяла риза с къси ръкави и тиранти — страстоубийки, наше момче с яко ръкостискане, лъснати обувки, грижливо заресана коса и ограничена интелигентност. Никога не разхлабваше вратовръзката си — не че беше задръстен, но се чувстваше добре само когато всичко си е на мястото.
Аз нямам нищо общо с Ралф, но е честно да си призная, че не го познавам много добре. Те живеят в Сиатъл и много рядко идват насам. И все пак неволно си спомням как през щурите пубертетски години Мелиса тайничко ходеше с кварталния хулиган Джими Маккарти. Какъв блясък имаше в очите й тогава. Колко спонтанна, колко предизвикателно и дори безцеремонно весела беше. Не знам какво стана, какво я промени, какво я изплаши дотолкова. Хората твърдят, че било просто от зрелостта. Не вярвам това да е цялата истина. Мисля си, че е имало и още нещо.