Мозъкът ми работеше на празни обороти. Не знаех какво става. Нито пък какво да предприема. Разговорът с майката на Шийла ми бе донесъл повече въпроси, отколкото отговори. Още ме болеше от думите на Мелиса, но тя бе засегнала една интересна тема: какво бях готов да сторя сега, след като знаех, че Кен е жив?
Исках да го намеря, разбира се.
Отчаяно исках да го намеря. И какво от това. Да оставим настрани факта, че не съм детектив и нямам опит в подобни задачи. Ако Кен искаше да го намеря, щеше да ми се обади. Търсенията ми можеха само да доведат до катастрофа.
А може би имах и друга, по-важна задача.
Най-напред бе избягал брат ми. Сега се изпаряваше и любовницата ми. Навъсих се. Добре поне, че нямах куче.
Тъкмо вдигах бутилката към устата си, когато го забелязах.
Той стоеше на ъгъла, на петдесетина метра от сградата. Беше облечен с палто и на главата му имаше нещо тъмно, може би мека шапка. Стоеше с ръце в джобовете. Отдалече лицето му изглеждаше като яркобял кръг на тъмния фон — твърде кръгло и без ясно различими черти. Не виждах очите му, но знаех, че ме гледа. Усещах осезаемата тежест на неговия поглед.
Човекът не помръдваше.
Улицата беше почти безлюдна, но малцината пешеходци… е, те се движеха. Това правят нюйоркчани. Движат се. Крачат. Целенасочено. Дори когато чакат на червен светофар, те подскачат от крак на крак, готови да хукнат напред. Нюйоркчани се движат. Те не знаят що е покой.
Но този човек стоеше неподвижно като камък. Гледаше ме. Замижах и погледнах отново. Пак беше там. Извих глава за момент, после пак се обърнах. Там беше. И още нещо.
Стори ми се познат.
Не исках да прибързвам с изводите. Бяхме доста далече един от друг, а нощем зрението ми не е много добро, особено на улично осветление. Но косъмчетата по тила ми настръхнаха. Чувствах се като животно, усетило страшна заплаха.
Реших да се втренча и аз, за да видя как ще реагира. Той не помръдна. Не знам колко дълго стояхме така. Усетих как кръвта се оттегля от пръстите ми. Ръцете и краката ми изстинаха, но в сърцето ми се събра сила. Не извърнах очи. Кръглото бяло лице също не се извърна.
Раздаде се телефонен звън.
С усилие изтръгнах поглед от неговия. Часовникът ми показваше почти единайсет. Доста късно за разговори. Без да поглеждам назад, аз прекрачих в апартамента и вдигнах слушалката.
— Спиш ли? — попита Квадрата.
— Не.
— Искаш ли да се поразходиш?
И тази вечер беше дежурен с микробуса.
— Узна ли нещо?
— Ще те чакам в студиото. След половин час.
Той затвори. Върнах се на терасата и погледнах надолу. Човекът беше изчезнал.
Школата по йога носеше простичкото име „Квадрата“. Естествено, често се шегувах на тази тема. Името Квадрата бе станало нарицателно като Шер или Версаче. Школата, или студиото, наречете го както искате, се намираше в шестетажна сграда на Юнивърсити Плейс, близо до Юниън Скуеър. Началото й бе скромно. Изпървом школата се трудеше в блажена неизвестност. После една музикална знаменитост „откри“ Квадрата. Уведоми и приятелите си. Няколко месеца по-късно отпечатаха голяма статия в „Космо“. После в „Ел“. По някое време една голяма компания поръча на Квадрата да заснеме видео филм. И понеже твърдо вярва в принципите на търговията, той побърза да осигури стоката. „Йогата на Квадрата“ — името е запазена марка — бързо пое нагоре. И представете си само, Квадрата дори се обръсна за снимките.
Останалото е история.
Изведнъж се оказа, че нито едно обществено събитие в Манхатън или Хамптън не е достойно за внимание, ако не присъства всеобщо обожаваният мъдрец на фитнеса. Квадрата отказваше повечето покани, но бързо свикна да дава изявления в медиите. Вече почти нямаше време за преподаване. Ако искаш да постъпиш дори в курсовете, водени от най-младшите му последователи, трябва да чакаш поне два месеца. Той прибира по двайсет и пет долара на човек. Има четири зали. Най-малката побира петдесет души. Най-голямата — почти двеста. Двайсет и четирима инструктори се редуват на три смени. Когато стигнах до школата, наближаваше единайсет и половина вечерта, но и трите курса работеха.
Пресметнете сами.
Още от асансьора чух мъчителната смесица от звуци на цитра и плацикане на водопад, която лично за мен е точно толкова успокояваща, колкото врясък на попарена котка. Най-напред посетителят бива посрещнат от магазин за сувенири, претъпкан с благовония, книги, лосиони, аудио и видеокасети, компактдискове, кристали, мънистени гердани, наметки и прочее. Зад тезгяха стояха две кльощави двайсетинагодишни същества, облечени в черно и лъхащи на вегетарианска диета. Личеше си, че са решили да останат завинаги млади. Едното беше мъжко, другото женско, макар че трудно се различаваха. Гласовете им бяха спокойни и леко покровителствени — като на салонен управител в моден ресторант. Обиците по телесата им — а такива имаше много — бяха от сребро и тюркоаз.