— Здрасти — казах аз.
— Моля, свалете си обувките — нареди потенциално мъжкото същество.
— Веднага.
Събух се.
— Името ви? — попита потенциално женското.
— Идвам при Квадрата. Аз съм Уил Клайн.
Името не им подсказваше нищо. Сигурно бяха нови.
— Имате ли уговорена среща с Квадратния Йога?
— Квадратния Йога? — повторих аз.
Те се вторачиха насреща ми.
— Кажете, Квадратния Йога по-тарикатски ли ви звучи от Квадрата? — попитах аз.
Не успях да изтръгна смях от хлапетата. Само ги смаях. Тя натрака нещо на компютъра. Двамата се втренчиха навъсено в монитора. Той вдигна слушалката на телефона и набра номер. Цитрата гърмеше с пълна сила. Усетих първите пристъпи на главоболие.
— Уил?
В приемната се появи по трико великолепната Уонда с вирната глава, изпъчени ключици и всевиждащ поглед. Тя беше старши инструктор и любовница на Квадрата. Двамата ходеха заедно вече трета година. Въпросното трико беше в лавандулов цвят и прилепваше фантастично. Уонда приличаше на вълшебно видение — висока, дългокрака, стройна, красива до болка… и черна. Да, черна. Истинска ирония на съдбата за онези, които познаваха — прощавайте за неволната игра на думи — черно-бялото минало на Квадрата.
Тя метна ръце през врата ми и прегръдката беше топла като дим от лагерен огън. Искаше ми се да продължи завинаги.
— Как си, Уил? — тихо попита Уонда.
— По-добре.
Тя се отдръпна и впи очи в моите, търсейки признаци за лъжа. Беше дошла на погребението. Между Квадрата и нея нямаше тайни. Между мен и Квадрата — също. От простите алгебрични правила следваше, че нямам тайни от Уонда.
— Той след малко ще привърши занятието — каза тя. — Дишане по системата „Пранаяма“.
Кимнах.
Уонда леко склони глава настрани, сякаш току-що й бе хрумнало нещо.
— Ще ми отделиш ли секунда? — попита тя. Опитваше да говори небрежно, но не й се удаваше.
— Разбира се — казах аз.
Тя заплува — беше твърде изящна, за да върви като простосмъртните — напред по коридора. Аз я последвах. Очите ми бяха точно на нивото на лебедовата й шия. Минахме край фонтан — тъй разкрасен и грамаден, че ми се прииска да метна вътре монета. Надникнах в една от залите. Пълна тишина, нарушавана само от тежко дишане. Гледката приличаше на филмов кадър. Красиви мъже и жени — не знам как успяваше Квадрата да открие толкова много красиви хора — седяха плътно един до друг в позата на воина: протегнати напред ръце, разтворени крака, едното коляно свито под ъгъл деветдесет градуса.
Общият кабинет на Уонда и Квадрата беше отдясно. Тя се намести на едно кресло в поза „Лотос“. Аз седнах отсреща в по-нормален стил. Уонда помълча. Беше затворила очи и виждах, че опитва да се отпусне. Изчаках.
— Между нас да си остане — каза тя.
— Добре.
— Бременна съм.
Надигнах се и понечих да я прегърна.
— Хей, това е страхотно.
— Квадрата не го приема много добре.
Застинах на място.
— Какво искаш да кажеш?
— Страх го е.
— Как така?
— Ти не знаеше, нали?
— Не знаех.
— Квадрата споделя с теб всичко, Уил. А той знае от една седмица.
Разбрах накъде бие.
— Сигурно не е искал да ме натоварва допълнително. Заради майка ми и тъй нататък.
Тя ме погледна строго.
— Недей, Уил.
— Добре, извинявай.
Уонда се загледа настрани. Безметежната й фасада започваше да се пропуква.
— Очаквах да се зарадва.
— Не се ли зарадва?
— Мисля, че иска… — тя сякаш не намираше подходящата дума — … да сложа край.
Неволно залитнах назад.
— Така ли каза?
— Нищо не каза. Взима извънредни дежурства с микробуса. И допълнителни занятия.