Въпреки всички приказки за невъобразими перверзни, най-често тези мъже идват тук, за да купят определено… действие, ако щете. Нещо, което да им бъде извършено и лесно се осъществява в кола. Ако се замислите, така е изгодно и за двете страни. Печели се удобство. Не губиш пари и време за наемане на стая. Намалява рискът от болести, предавани по полов път. За бременност и дума не може да става. Не трябва да се събличаш напълно…
Ще ви спестя по-нататъшните подробности.
Уличните ветерани — под „ветерани“ разбирам всички над осемнайсет години — посрещнаха Квадрата сърдечно. Те го познаваха. Харесваха го. Моето присъствие донякъде ги смути. Отдавна не бях излизал на предните линии. Все пак най-старите ме познаха и колкото и да е странно, аз също бях доволен да ги видя.
Квадрата се приближи до една проститутка на име Кенди, макар че това едва ли бе истинското й име. Тя посочи с брадичка към един вход, където се гушеха две зъзнещи момичета. Вгледах се. Бяха на не повече от шестнайсет, нашарени като малки момиченца, докопали мамините гримове. Сърцето ми се сви. Бяха облечени с изрязани панталонки, високи ботуши с остри токчета и къси наметки от фалшива кожа. Често се питам откъде вадят тези униформи и дали сводниците имат специални складове за облекло.
— Свежа плът — каза Кенди.
Квадрата се навъси и кимна. Най-добрите ни сведения често идват от ветераните. По две причини. Първата — циничната причина — е, че с премахването на новодошлите отстраняват конкуренцията. От уличния живот бързо се погрознява. Откровено казано, Кенди беше грозна като смъртта. Подобен живот състарява по-бързо от всяка болест. Макар и принудени да се гушат по входовете, докато спечелят територия, новите момичета привличат погледа.
Но според мен не е честно да спираме дотук. Втората, по-важната причина — и моля ви, не ме смятайте за наивен — е там, че те искат да помогнат. Виждат собствените си отражения. Виждат кръстопътя и макар да не признават охотно, че са избрали грешния път, знаят много добре, че за тях вече е късно. Няма връщане. Много пъти съм спорил с такива като Кенди. Много пъти съм настоявал, че никога не е късно, че винаги има време. Но не е така. И затова трябва да ги откриваме бързо. Има определена точка. Отминат ли я, няма спасение. Разрухата е непоправима. Улицата ги поглъща. Те избледняват и стават част от нощта — една цялостна мрачна общност. Загубени са за нас. Вероятно ще свършат на улицата, в затвора или в психиатрията.
— Къде е Ракел? — попита Квадрата.
— Работи с кола — каза Кенди.
— А насам идва ли?
— Да.
Квадрата кимна и се обърна към двете нови момичета. Едното вече се беше привело до някакъв буик. Не можете да си представите каква мъка е. Искаш да се втурнеш напред и да попречиш. Искаш да дръпнеш момичето, да бръкнеш в гърлото на мръсника и да му изтръгнеш дробовете. Искаш ако не друго, то поне да го пропъдиш, да направиш снимка или… да сториш каквото и да било. Но не го правиш. Иначе губиш доверието. А загубиш ли доверието, ставаш безполезен.
Трудно беше да стоя и да гледам. За щастие аз не съм нито особено храбър, нито склонен към сблъсъци. Може би това донякъде ми помагаше.
Видях как вратата на буика се отвори. Колата сякаш погълна детето. То бавно изчезна, потъна в мрака. Гледах и се чувствах безпомощен както никога през живота си. Погледнах Квадрата. Той се беше втренчил в колата. Буикът потегли. Момичето изчезна, сякаш никога не бе съществувало. Ако не се завърнеше, щяхме да го загубим завинаги.
Квадрата пристъпи към другото ново момиче. След малко го последвах и аз. Долната устна на момичето затрепери, сякаш се мъчеше да удържи сълзите, но очите му блестяха предизвикателно. Искаше ми се да я дръпна в микробуса, ако трябва насила. Но в нашата работа най-важното е да си сдържан. Затова Квадрата е най-добрият. Той спря на около метър, като внимаваше да не се приближава прекалено.
— Здравей.
Тя го огледа и промърмори:
— Здрасти.
— Надявах се, че можеш да ми помогнеш. — Квадрата пристъпи още малко напред и извади снимка от джоба си. — Чудех се дали не си я виждала.