Ракел ни забеляза и ситно затропа към нас на високите си токчета. Носеше обувки четирийсет и шести номер. Трудна задача, уверявам ви. Спря под една улична лампа. Лицето му напомняше скала, обрулена от многовековни бури. Не знаех нищо за миналото му. Той непрекъснато лъже. Според една от легендите бил футболист, но си контузил коляното. Друг път съм го чувал да казва, че веднъж спечелил стипендия за колеж. В трета версия е ветеран от войната в Залива. Изберете каквото ви допада, или измислете друга история.
Ракел прегърна Квадрата и го млясна по бузата. После насочи вниманието си към мен.
— Уили, сладурче, прекрасно изглеждаш.
— Много ти благодаря, Ракел — казах аз.
— Иде ми да те изпапкам.
— Сигурно защото съм си отпочинал — казах аз. — Бях взел няколко дни отпуск.
Ракел метна ръка на рамото ми.
— Мога да се влюбя в мъж като теб.
— Поласкан съм, Ракел.
— Мъж като теб може да ме измъкне от калта.
— Да, но помисли си колко разбити сърца ще оставиш в тия бордеи.
Ракел се изкиска.
— Добре го рече.
Показах му снимка на Шийла — единствената, която имах. Луда работа, като си помисли човек. И двамата не си падахме по снимките, но да имаш само една…
— Познаваш ли я? — попитах аз.
Ракел огледа снимката.
— Това е твоята мацка — каза той. — Веднъж я видях в приюта.
— Тя е. Виждал ли си я другаде?
— Не. Защо?
Нямаше защо да ме лъже.
— Избяга. Сега я търся.
Ракел отново огледа снимката.
— Може ли да я задържа?
В кабинета бях направил няколко цветни копия. Подадох му едното.
— Ще поразпитам — обеща Ракел.
— Благодаря.
Той кимна.
— Ракел — намеси се Квадрата. Ракел завъртя глава към него. — Помниш ли един сводник на име Луис Кастман?
Лицето на Ракел стана безизразно. Той неволно се озърна наоколо.
— Ракел?
— Нямам време за приказки, Квадрат. Работа, нали ме разбираш.
Препречих му пътя. Той ме изгледа така, сякаш от едно духване щях да отхвръкна като глухарче.
— Тя е работила по улиците — казах аз.
— Твоята мацка?
— Да.
— За Кастман?
— Да.
Ракел се прекръсти.
— Много лош човек, сладурче. Най-лошият.
— Как така?
Той облиза устни.
— Тукашните момичета… Те са само бройки, нали ме разбираш. Стока. Всичко е бизнес. Печелят ли пари, остават. Ако не печелят… е, сам знаеш.
Знаех.
— Но Кастман… — Ракел прошепна името така, както някои хора шепнат думата „рак“ — … той беше различен.
— Как?
— Повреждаше собствената си стока. Понякога просто за удоволствие.
— Непрекъснато говориш за него в минало време — намеси се Квадрата.
— Щото не се е мяркал от… някъде откъм три години.
— Жив ли е?
Ракел млъкна. Загледа се настрани. Ние с Квадрата се спогледахме и зачакахме.
— Още е жив — каза Ракел. — Предполагам.
— Какво означава това?
Ракел мълчаливо поклати глава.
— Трябва да говорим с него — казах аз. — Знаеш ли къде можем да го открием?
— Само съм чувал слухове.
— Какви слухове?
Ракел пак поклати глава.
— Вижте в заведението на ъгъла на Райт Стрийт и Авеню Де в Южен Бронкс. Чух, че може да е там.
После той си тръгна, стъпвайки малко по-стабилно на високите токчета. Някаква кола мина наблизо, спря и аз отново видях как едно човешко същество изчезва в нощта.
9
В повечето квартали не е прието да будиш хората в един през нощта. Но този квартал не беше такъв. Всички прозорци бяха заковани с дъски. Вместо врата имаше парче шперплат. Бих казал, че боята се лющеше, ако изобщо можех да видя боя.
Квадрата почука на шперплата и отвътре тутакси долетя женски вик:
— Какво искаш?
— Търсим Луис Кастман — отговори Квадрата.
— Махайте се.
— Трябва да поговорим с него.