— Имате ли заповед?
— Не сме от полицията.
— А откъде сте? — попита жената.
— От „Ковенант Хаус“.
— Тук няма дечурлига — изкрещя тя почти истерично.
— Махайте се.
— Имаш избор — каза Квадрата. — Или още сега да разговаряме с Кастман, или да се върнем по-късно с тайфа любопитни ченгета.
— Нищо не съм направила.
— Винаги може да ти се лепне нещо — отговори Квадрата. — Отваряй.
Жената взе решение. Чухме как щракна резе, после още едно, после верига. Вратата се открехна. Прекрачих напред, но Квадрата ме задържа с лакът. Изчакахме вратата да се отвори по-широко.
— Бързо — каза жената с дрезгав кикот на вещица. — Влизайте. Не искам никой да види.
Квадрата бутна вратата с рамо. Тя се отвори до край. Прекрачихме вътре и жената затвори. Две неща ми направиха впечатление едновременно. Първо, тъмнината. Единствената светлина идваше от слаба електрическа крушка в десния ъгъл. Мебелировката се изчерпваше с протрито кресло и вехта масичка за кафе. Второ, миризмата. Повикайте най-яркия си спомен за чист въздух и открити простори, после си представете точно обратното. От задуха не смеех да си поема дъх. Миришеше отчасти на болница, отчасти на нещо друго, почти познато, но не съвсем. Зачудих се кога за последен път е отварян прозорец и стаята сякаш прошепна: Никога.
Квадрата се обърна към жената. Тя бе отстъпила в ъгъла. Виждахме я само като силует сред сумрака.
— Наричат ме Квадрата — каза той.
— Знам кой си.
— Срещали ли сме се?
— Няма значение.
— Къде е той? — попита Квадрата.
— Тук има само още една стая — отвърна тя и бавно вдигна ръка да посочи. — Може да е заспал.
Очите ни почваха да привикват с тъмното. Пристъпих към нея. Тя не се отдръпна. Когато вдигна глава, аз едва не извиках. Измънках някакво извинение и понечих да отстъпя назад.
— Не — каза тя. — Искам да видиш.
Прекоси стаята, спря до лампата и ни погледна. Прави ни чест, че и двамата с Квадрата не трепнахме. Но не беше лесно. Някой си бе направил труда да я обезобрази много старателно. Все още личеше, че навярно някога е била хубава, но е преживяла точно обратното на пластична операция. Носът беше смачкан като настъпен бръмбар. Ъгълчетата на устата бяха разкъсани дотолкова, че не личеше къде свършват. Десетки яркочервени изпъкнали белези пресичаха лицето й като драсканици на тригодишно дете с боичка в ръка. Лявото й око безжизнено кривеше на една страна. Другото ни гледаше, без да мига.
— Някога си работила на улицата — каза Квадрата.
Тя кимна.
— Как се казваш?
Имах чувството, че всяко раздвижване на устните й струва огромни усилия.
— Таня.
— Кой ти причини това?
— А ти как мислиш?
Не си направихме труда да отговорим.
— Той е зад онази врата — каза тя. — Аз се грижа за него. Никога не го удрям. Разбирате ли? Никога не вдигам ръка срещу него.
Двамата кимнахме. Не знаех какво да мисля. Според мен и Квадрата не знаеше. Пристъпихме до вратата. Никакъв звук. Може би спеше. Всъщност пет пари не давах дали спи. Щяхме да го събудим. Квадрата хвана дръжката на вратата и ме погледна през рамо. Направих му знак, че нищо ми няма. Той отвори.
Вътре светеха лампи. Ослепително ярки. Неволно закрих очи. Чух тихо писукане и зърнах до леглото някаква медицинска машина. Но не тя привлече погледа ми.
Стените.
Те биеха на око най-напред. Бяха облицовани с корк — тук-там се виждаше грапавата кафява повърхност — но имаше и още нещо. Снимки. Стотици снимки. Някои с размер на плакат, други в класическия формат дванайсет на осемнайсет, трети някъде по средата. Всички бяха грижливо закрепени с кабарчета за корка.
И всички бяха на Таня.
Не че я познах — досетих се. Бяха отпреди обезобразяването. И догадката ми излезе правилна. На снимките Таня беше много красива. Изглеждаха взети от представителен албум на манекенка и срещаха погледа от всички страни. Вдигнах глава. И там имаше снимки като на някаква таванска фреска, дошла направо от ада.
— Помогнете ми. Моля ви.
Немощният глас идваше от леглото. Аз и Квадрата пристъпихме натам. Таня влезе зад нас и се изкашля. Обърнахме се. В ослепителната светлина белезите изглеждаха като живи, сякаш по лицето й се гърчеха десетки червеи. Носът беше не просто сплескан, а напълно безформен като парче глина. Старите снимки пламтяха и я обгръщаха в гнусна смес от минало и настояще.