Мъжът на леглото изстена.
Чакахме. Таня завъртя здравото си око към мен, после към Квадрата. Окото сякаш ни подканваше да забравим, да се съсредоточим върху онова, което е била някога, а после да видим какво й е сторил.
— Отварачка за консерви — каза тя. — Ръждива. Цял час му трябваше. И не се задоволи само с лицето.
Без да каже нищо повече, Таня излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.
Няколко секунди стояхме мълчаливо. После Квадрата попита:
— Ти ли си Луис Кастман?
— Ченгета ли сте?
— Ти ли си Кастман?
— Да. Аз го направих. Божичко, за каквото и да сте дошли, признавам. Аз бях. Само ме отведете от тук. За бога.
— Не сме ченгета — каза Квадрата.
Кастман лежеше по гръб. Някаква тръба беше свързана с гърдите му. Машината писукаше и нещо вътре се свиваше и разтягаше като акордеон. Кастман беше бял, гладко избръснат и чист. Косата му изглеждаше измита наскоро. Отстрани на леглото имаше метални тръби и циферблати. В ъгъла видях подлога и мивка. Иначе стаята беше празна. Нито шкафче, нито масичка, телевизор, радио или часовник. Нямаше книги, вестници или списания. Щорите на прозореца бяха спуснати.
Усетих, че стомахът ми се свива.
— Какво ти е? — попитах аз.
Очите на Кастман — само очите — се завъртяха към мен.
— Парализиран съм. Шибан паралитик, това съм аз. От шията надолу… — той помълча и затвори очи. — Нищо.
Не знаех как да започна. Квадрата също.
— Моля ви — каза Кастман. — Трябва да ме измъкнете от тук. Преди…
— Преди какво?
Той затвори очи и пак ги отвори.
— Простреляха ме… кога беше? Преди три, може би четири години. Вече не знам. Нямам представа кой ден сме, кой месец, дори коя година. Лампите винаги светят, тъй че не знам дали е ден или нощ. Не знам кой е президент. — Той преглътна с усилие. — Тя е луда, мой човек. Викам за помощ, ама полза никаква. Навсякъде е тапицирала с корк. Просто си лежа по цял ден и зяпам тия стени.
Нямах сили да проговоря. Квадрата обаче си остана невъзмутим.
— Не сме дошли да ти слушаме биографията — каза той. — Искаме да питаме за едно от момичетата.
— Сбъркали сте адреса — отвърна Кастман. — Отдавна не работя на улицата.
— Нищо, и тя отдавна не е работила.
— Коя?
— Шийла Роджърс.
— А! — Кастман се усмихна. — Какво ви интересува?
— Всичко.
— А ако не искам да ви кажа?
Квадрата ме хвана за рамото.
— Хайде да си вървим.
В гласа на Кастман прозвуча нескрита паника.
— Какво?
Квадрата го изгледа отвисоко.
— Щом не искате да ни помогнете, мистър Кастман, ваша воля. Повече няма да ви безпокоим.
— Чакайте! — викна онзи. — Добре де, знаете ли колко посещения съм имал откакто лежа тук?
— Не ми пука — отсече Квадрата.
— Шест. Цифром и словом шест. И последното… знам ли… трябва да е било преди повече от година. Идваха да ми се присмиват. Да гледат как се подмокрям. И искате ли да чуете най-гнусното? Очаквах ги с нетърпение. Готов съм на всичко, само и само да не е тая скука, разбирате ли?
— Шийла Роджърс — прекъсна го нетърпеливо Квадрата.
От тръбата долетя влажно мляскане. Кастман отвори уста. На устните му се образува мехур. Той затвори уста и опита отново.
— Срещнах я… Господи, мъча се да си спомня… преди десет-петнайсет години. Засякох я на граничния контрол. Идваше с автобус от Айова, Айдахо или някакво друго скапано място.
На граничния контрол. Много добре знаех какво означава това. Сводниците чакат по автогарите. Дебнат току-що пристигнали млади момичета — отчаяни, избягали, беззащитни, дошли в Ню Йорк да станат манекенки или актриси, да започнат отново, да избягат от скуката или домашното насилие. Сводниците дебнат като хищници, каквито са всъщност. И после връхлитат да ги оглозгат до кости.
— На мен ми вървеше — продължи Кастман. — Първо, защото съм бял. Ония от Средния запад са все бели дупета. Страх ги е от чернилките. Но аз бях различен. С хубав, строг костюм. Носех куфарче. Не бързах. Както и да е, през онзи ден чаках на платформа 127. Харесвах си я. От нея има добър изглед към шест други платформи. Шийла слезе от автобуса и беше страхотно парче, мой човек, направо да си оближеш пръстите. Някъде към шестнайсетгодишна, току-що разцъфнала. И девствена отгоре на туй, макар че не личеше от пръв поглед. По-късно щях да го разбера.