— Ще кажете ли? — изфъфли тя.
Аз се грижа за него, бе казала тя. Никога не го удрям.
Така си беше.
Без да кажем нито дума, ние изскочихме почти тичешком в прохладната нощ. Дишахме дълбоко като удавници, успели най-сетне да изплуват на повърхността. После се качихме в микробуса и потеглихме.
10
Гранд Айлан, Небраска
Шийла искаше да умре сама.
Странно, болката отслабваше. Тя се зачуди защо. Но нямаше светлина, нямаше миг на прояснение. Смъртта не носеше утеха. Не я обкръжаваха ангели. И не идваха покойни роднини — тя помисли за баба си, която я наричаше „съкровище“ и я караше да се чувства единствена на света — да я държат за ръката.
Сама. В тъмното.
Тя отвори очи. Сънуваше ли? Трудно бе да се каже. Преди време халюцинираше. Ту губеше съзнание, ту пак се свестяваше. Спомни си, че виждаше лицето на Карли и я умоляваше да се махне. Дали беше истина? Едва ли. По-скоро илюзия.
Когато болката става жестока, наистина жестока, границата между бодърстване и сън, между видения и реалност започва да се размива. Тя вече не се бореше срещу това. То бе единственият начин да издържиш мъчението. Първо се опитваш да прогониш болката. Не става. После се мъчиш да я разделиш на поносими отрязъци. И това не става. Накрая откриваш единствения възможен изход — разума.
Опитваш се да обезумееш.
Но дали наистина обезумяваш, ако разбираш какво става?
Дълбоки философски въпроси. Те бяха за живите. В крайна сметка, след всичките си мечти и надежди, след всички страдания и борби за възраждане, Шийла Роджърс щеше да умре млада, страдаща и в чужди ръце.
Поетична справедливост, помисли си тя.
Защото сега, докато усещаше как вътре в нея нещо се къса и раздира, прояснението дойде наистина. Ужасяващо, неизбежно. Наочниците паднаха и тя за пръв път видя истината.
Шийла Роджърс искаше да умре сама.
Но той бе в стаята заедно с нея. Сигурна беше. Сега усещаше нежния допир на ръката му върху челото си. Докосването я вледени. И докато усещаше как жизнените й сили изтичат, Шийла изрече една последна молба.
— Моля те — каза тя. — Върви си.
11
Не разговаряхме за онова, което бяхме видели. Не се обадихме и на полицията.
Представях си Луис Кастман, прикован неподвижно в онази стая без четиво, без телевизор или радио, без нищо за гледане, освен ония стари снимки. Ако бях по-добър човек, сигурно дори щях да се натъжа.
Мислех си и за онзи провинциален тип, който застрелял Луис Кастман, а после си плюл на петите, нанасяйки с това на Таня далеч по-страшни рани, отколкото Кастман би могъл да й причини. Питах се дали още си спомня за Таня, или продължава да си живее, сякаш никога не е съществувала. Питах се дали вижда лицето й в кошмарни сънища.
Едва ли.
Мислех за всичко това, защото изпитвах едновременно ужас и любопитство. А и защото така избягвах мислите за Шийла — каква е била и какво й е сторил Кастман. Напомнях си, че тя е жертва на отвличане, изнасилване и по-страшни неща, че не е било по нейна вина. Не би трябвало да променям чувствата си към нея. Но тези очевидни и простички разсъждения не вършеха работа.
И аз се ненавиждах за това.
Наближаваше четири сутринта, когато микробусът спря пред дома ми.
— Как виждаш нещата до тук? — попитах аз.
Квадрата се почеса по наболата четина.
— Онова, дето Кастман го каза накрая. Че няма отърване. Прав е.
— По себе си ли съдиш?
— Откровено казано, да.
— И какво?
— Според мен от миналото е изплувало нещо и се е вкопчило в нея.
— Значи сме на вярна следа.
— Вероятно — каза Квадрата.
Посегнах да отворя вратата и казах:
— Онова, което е вършила… онова, което си вършил ти… то може да не ви напусне додето сте живи. Но и не ви осъжда.
Квадрата гледаше втренчено през стъклото. Изчаках. Той продължи да гледа. Слязох от микробуса и той потегли.
На телефонния секретар мигаше лампичката за съобщение. Погледнах кога е получено. Тринайсет минути преди полунощ. Ужасно късно. Реших, че ще е нещо семейно. Но грешах.
Натиснах бутона и чух гласа на млада жена:
— Здрасти, Уил.
Не си спомнях да съм го чувал друг път.
— Обажда се Кати. Кати Милър.
Изтръпнах.
— Отдавна не се бяхме чували, нали? Виж какво… извинявай, че звъня толкова късно. Сигурно си заспал. Не знам. Слушай, Уил, може ли да ми се обадиш веднага щом чуеш това? Няма значение кое време е. Просто… ами, просто трябва да поговорим за нещо.