— Можеш ли да ми дадеш приблизителен час на смъртта? — попита Бърта.
— Скоро е било — тихо отвърна Клайд. — Кожата още е в етапа на ранното вкочаняване. Бих казал не повече от шест часа. Ще измеря температурата на черния дроб и… — Изведнъж той зърна ръката с неестествено изкривени пръсти и отново повтори: — О, боже.
Бърта се обърна към помощника си.
— Документи?
— Няма.
— Евентуален грабеж?
— Прекалено брутално — каза Клайд. Той надигна глава. — Някой е искал да страда.
Настана кратко мълчание. Бърта видя как в очите на Клайд бликват сълзи.
— Нещо друго?
Клайд бързо наведе глава.
— Не е скитница — каза той. — Добре облечена, добре хранена. — Надникна в устата. — Прилична зъболекарска работа.
— Признаци за изнасилване?
— Облечена е — каза Клайд. — Но боже мой, какво ли не са я правили! Наоколо има твърде малко кръв, за да е убита тук. Предполагам, че някой е минал с кола и я е изхвърлил тук. Когато я сложа на масата, ще знам повече.
— Добре тогава — каза Бърта. — Да проверим списъка на изчезналите и да пуснем отпечатъците й в компютъра.
Клайд кимна. Шериф Бърта Фароу бавно се отдалечи.
13
Не се наложи да звъня на Кати.
Звукът ме смушка като остен. Сънят ми бе тъй дълбок, че не можеше да има бавно изплуване към повърхността. За миг имах чувството, че се давя сред мрака. Сетне подскочих с разтуптяно сърце. Погледнах електронния будилник.
6:58.
Изпъшках и посегнах към телефона. Устройството за определяне на отсрещния номер беше блокирано. Безполезна машинария. Всеки, който иска да се укрие, просто купува другата машинка.
Но в момента това нямаше значение. Знаех кой ме търси.
Дори за мен гласът ми прозвуча удивително бодро, когато изчуруликах весело:
— Ало.
— Ъъъ… Уил Клайн?
— Да.
— Обажда се Кати Милър. — След кратко колебание тя добави: — Сестрата на Джули.
— Здравей, Кати — казах аз.
— Снощи ти оставих съобщение.
— Получих го чак в четири сутринта.
— О. Значи сигурно те събуждам.
— Не се безпокой — казах аз.
Младият и глас звучеше тъжно и някак измъчено. Спомних си кога е родена. Пресметнах набързо.
— Тази година ли завършваш гимназия?
— Да, наесен отивам в колеж.
— Къде?
— В един малък колеж. „Боудойв“.
— В Мейн — казах аз. — Чудесен колеж. Моите поздравления.
— Благодаря.
Седнах по-удобно, опитвайки да открия път през стената на мълчанието. Избрах добрия стар вариант:
— Отдавна не сме се виждали.
— Уил.
— Да?
— Бих искала да се видим.
— Да, чудесно.
— Какво ще речеш за днес?
— Къде си? — попитах аз.
— В Ливингстън — каза тя. После добави: — Видях те да минаваш край нас.
— Съжалявам.
— Ако искаш, мога да дойда в Ню Йорк.
— Няма смисъл — казах аз. — Днес ще идвам да посетя баща си. Искаш ли да се срещнем преди това?
— Да, добре. Но не тук. Помниш ли баскетболното игрище до гимназията?
— Разбира се. Ще те чакам там в десет.
— Добре.
Прехвърлих слушалката на другото ухо.
— Кати, не се сърди, но това обаждане е малко странно.
— Знам.
— За какво искаш да се срещнем?
— А ти как мислиш? — отвърна тя.
Не отговорих веднага, а и нямаше смисъл. Тя вече беше затворила.
14
Уил напусна апартамента. Призрака наблюдаваше.
Не го последва. Знаеше къде отива. Но докато гледаше, пръстите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Бицепсите му се издуваха. Тялото му потрепваше.
Призрака си спомни Джули Милър. Спомни си голото й тяло в онова мазе. Спомни си кожата й — изпървом тя беше топла за малко, сетне бавно почна да се стяга в нещо напомнящо влажен мрамор. Спомни си жълтеникаво-пурпурното лице, червените точици в изхвръкналите очи, гримасата на ужас и изненада, пукнатите капиляри, струята слюнка, застинала отстрани на лицето й като белег от нож. Спомни си шията, неестествено изкривена в смъртта, спомни си как телта бе потънала дълбоко в кожата, прерязвайки хранопровода.