Толкова много кръв.
Удушаването бе любимият му метод за екзекуция. Беше посещавал Индия, за да изучи култа на тюгите, така наречените безмълвни убийци, усъвършенствали тайното изкуство на удушвача. С годините Призрака овладя до съвършенство хладните и огнестрелни оръжия, но и до днес предпочиташе студената ефикасност, окончателното мълчание, дръзката сила, личния допир на удушаването.
Тиха въздишка.
Уил изчезна от поглед.
Братът.
Призрака си помисли за всички онези филми с бойни изкуства, в които единият брат е убит, а другият живее само за да отмъсти. Помисли си какво ще стане, ако просто убие Уил Клайн.
Не, нещата не опираха дотам. Вече изобщо не ставаше дума за отмъщение.
И все пак Уил го караше да се замисли. В края на краищата той беше ключовата фигура. Дали годините бяха го променили? Призрака се надяваше да е така. Скоро щеше да разбере.
Да, наближаваше времето да се срещне с Уил и да навакса миналото.
Призрака прекоси улицата.
Пет минути по-късно беше в апартамента на Уил.
Хванах общинския автобус до кръстовището на Нортфийлд и Ливингстън Авеню. Кипящото сърце на славното предградие Ливингстън. Едно старо начално училище беше преобразувано в търговски център за бедните със специализирани магазини, в които сякаш никой не влизаше. Скочих от автобуса заедно с неколцина домашни работници, пристигащи от града. Удивителна огледална симетрия. Рано сутрин жителите на градчета като Ливингстън потеглят към големия град, онези, които се грижат за къщите и децата им, пристигат от там. Равновесие.
Тръгнах по Ливингстън Авеню към гимназията, скупчена заедно с Общинската библиотека, Общинския съд и Общинския полицейски участък. Забелязвате ли някаква закономерност? И четирите здания бяха тухлени и изглеждаха построени по едно и също време, от един и същ архитект с едни и същи тухли — сякаш всяка поредна сграда бе заченала следващата.
Аз бях израснал тук. Като дете взимах от тази библиотека произведенията на К. С. Луис и Мадлин Л’Енгъл. На осемнайсет години оспорих (безрезултатно) в Общинския съд глоба за превишена скорост. Заедно с още шестстотин момчета и момичета завърших средното си образование в Общинската гимназия — най-голямото здание в групичката.
На половината път свърнах надясно. Открих баскетболното игрище и застанах под едно олющено табло. Зърнах отляво градските тенис кортове. В гимназията играех тенис. И дори бях доста добър, макар че не си падам по спортовете. Липсваше ми борчески дух. Не обичах да губя, но не хвърлях достатъчно сили, за да победя.
— Уил.
Обърнах се и когато я видях, усетих как кръвта ми се вледени. Дрехите бяха различни — тесни джинси, сабо, къса блузка, разкриваща плоско коремче с обица на пъпа — но лицето и косата… Стори ми се, че пропадам. Извърнах очи към футболното игрище. Бях готов да се закълна, че съм видял Джули.
— Знам — каза Кати Милър. — Като да видиш призрак, нали?
Отново се обърнах към нея.
— Татко ми — каза тя и пъхна мъничките си длани в тесните джобове на джинсите. — Още не може да ме погледне, без да се разплаче.
Не знаех какво да отговоря. Тя пристъпи към мен. И двамата се загледахме в гимназията.
— Тук учиш, нали? — попитах аз.
— Миналия месец завърших.
— Хареса ли ти?
Тя сви рамене.
— Доволна съм, че се измъкнах.
Слънцето грееше, очертавайки сградата като мрачен силует и за момент тя заприлича на затвор. Такива са гимназиите. Аз бях много популярен между съучениците си. Председател на ученическия съвет. Капитан на отбора по тенис. Имах приятели. Но когато се помъчих да изровя някой приятен спомен, не открих нищо. Всичко бе пропито с, мъчителната несигурност на онези години. Когато погледнеш назад, гимназията — или юношеството, ако предпочитате — малко прилича на едно безкрайно сражение. Просто трябва да оцелееш, да се добереш здрав и читав до края. Не бях щастлив в гимназията. Сигурно не се полага.
— Съжалявам за майка ти — каза Кати.
— Благодаря.
Тя извади от задния си джоб пакет цигари и го протегна към мен. Поклатих глава. Докато Кати палеше цигара, аз потисках желанието да се впусна в лекция за вредата от тютюна. Тя гледаше на всички страни, освен към мен.
— Знаеш ли, родила съм се случайно. Джули вече била в гимназията. Лекарите казали на нашите, че вече не могат да имат деца. После… — Тя отново сви рамене. — Не ме очаквали.