— Именно.
Сега думите на Фишър се лееха бързо.
— Добре, ето един по-приемлив вариант: Уил Клайн и Шийла Роджърс отиват на погребението. После се връщат в къщата на родителите му. Според Клайн вечерта се прибират в неговия апартамент. Но за това няма свидетелско потвърждение. Значи може би… — тя се помъчи да говори по-бавно, но не успя — … може би не са се прибрали. Може би той предава Шийла на съучастник, който я инквизира, убива и изхвърля трупа. Междувременно Уил се връща в апартамента си. Сутринта отива на работа. Когато ние с Уилкокс пристигаме в кабинета му, той ни подхвърля лъжата, че тя си тръгнала рано сутринта.
Пистильо кимна.
— Интересна теория.
Фишър чакаше напрегнато.
— Имаш ли и мотив? — попита Пистильо.
— Искал е да й запуши устата.
— За какво?
— За станалото в Албакърки.
Двамата се замислиха мълчаливо.
— Не съм убеден — каза Пистильо.
— Аз също.
— Но сме единодушни, че Уил Клайн знае повече, отколкото казва.
— Без съмнение.
Пистильо въздъхна.
— Така или иначе, трябва да му съобщим тъжната вест за мис Роджърс.
— Да.
— Обади се на онзи полицейски началник в Юта.
— Айдахо.
— Все тая. Кажи му да уведоми близките. После хващай първия самолет и отивай да я разпознаеш официално.
— А Уил Клайн?
Пистильо се замисли.
— Ще позвъня на Квадрата. Може би той ще ни помогне да поднесем новината.
18
Вратата на апартамента беше отворена. След пристигането на леля Селма и чичо Мъри ние с татко старателно се избягвахме. Обичам баща си. Мисля, че вече го подчертах съвсем ясно. Но колкото и да е глупаво, нейде дълбоко в сърцето си го обвинявам за смъртта на майка ми. Не знам защо изпитвам това и ми е много трудно да го призная дори пред себе си, но от мига, когато тя се разболя, вече го гледам с други очи. Сякаш не е сторил достатъчно. Или може би го упреквах, че не я спаси след убийството на Джули Милър. Че не е бил достатъчно силен. Или достатъчно добър. Нима истинската обич не би спасила мама, не би съхранила нейния дух?
Глупаво, както казах.
Вратата бе само леко открехната, но това ме накара да спра. Винаги я заключвам — че как иначе, щом живея в Манхатън, в сграда без портиер — но напоследък главата ми не работеше много добре. Може да бях забравил, бързайки за срещата с Кати Милър. Случва се. А резетата понякога заяждат. Може изобщо да не бях заключил.
Навъсих се. Едва ли.
Докоснах вратата с длан и побутнах съвсем лекичко. Чаках я да изскърца. Не скръцна. Чух нещо. Отначало съвсем слабо. Наведох глава през процепа и веднага усетих как вътре в мен всичко се вледенява.
Не виждах нищо необичайно. Лампите не светеха. Щорите бяха спуснати, тъй че нямаше почти никаква светлина. Да, нищо необичайно — поне на пръв поглед. Протегнах глава още малко.
Но чувах музика.
Само по себе си това също не би ме разтревожило. Не съм като онези свръхпредпазливи нюйоркчани, които оставят музиката да свири, когато ги няма, но признавам, че си падам малко разсеян. Можеше да съм оставил компактдиска включен. Това не бе достатъчно, за да ме смрази така.
Смразяваше ме обаче изборът на песента.
Точно това ме плашеше. Песента — опитах да си припомня откога не съм я чувал — беше „Не бой се от жетваря“. Изтръпнах.
Любимата песен на Кен.
В изпълнение на хевиметъл групата „Блу Ойстър Култ“, макар че това тяхно най-известно парче беше по-меко, почти ефирно. Кен често грабваше ракетата за тенис и имитираше соло китариста. А аз знаех, че нямам диск с тази песен. В никакъв случай. Прекалено много спомени будеше.
Какво ставаше тук, по дяволите?
Прекрачих в стаята. Както казах, лампите не светеха. Беше тъмно. Спрях и се почувствах ужасно глупав. Хммм. Защо не светнеш, тъпако? Не ти ли харесва идеята?
Докато посягах към ключа на лампата, друг вътрешен глас се намеси: защо просто не вземеш да побегнеш?
Все това повтаряме, като гледаме филми, нали? Убиецът се крие в къщата. Тъпата хлапачка е намерила обезглавеното тяло на приятеля си и решава, че това е най-подходящият момент да се разходи из тъмните коридори, вместо да удари на бяг и да реве като смахната.
Това е то, оставаше само да се съблека по сутиен и ставах идеално за ролята.
Песента заглъхна с тихо соло на китара. Чаках тишината. Но тя бе кратка. Песента започна отново. Същата песен.