Какво ставаше тук, по дяволите?
Бягство с писъци. Само това ми оставаше. И точно така бих постъпил. Само че имаше едно изключение. Не се бях натъкнал на обезглавен труп. И как щяха да се разиграят нещата? Какво точно щях да направя? Да повикам полиция? Представих си сценката. Какъв е проблемът, сър? Ами… уредбата свири любимата песен на брат ми, та реших да хукна с писъци по коридора. Може ли да довтасате с пълно въоръжение? Да, веднага, вече потегляме.
Много тъпо, нали?
А дори и да предположех, че някой е влязъл с взлом, че още дебне в апартамента ми и си е донесъл собствен диск…
… кой би могъл да се окаже най-вероятно?
Сърцето ми отново захвана да бие, докато очите ми привикваха с тъмнината. Реших да не включвам лампите. Ако имаше нашественик, не биваше да му давам да разбере, че стоя до вратата като лесна мишена. Или може би светлината щеше да го подплаши?
Господи, хич не ме бива.
Реших да не паля лампите.
Добре, да приемем този вариант. Лампите си остават изключени. А сега какво?
Музиката. Да следвам музиката. Тя идваше от моята спалня. Завих в тази посока. Вратата беше затворена. Пристъпих към нея. Предпазливо. Нямаше да се правя на пълен идиот. Отворих широко външната врата и я оставих така — за в случай, че се наложи да изкрещя или да се спасявам с бягство.
Движех се напред на бавни, откъслечни приплъзвания, с левия крак напред, докато пръстите на десния оставаха насочени право към изхода. Стойката ми напомняше една от йогистките пози на Квадрата. Разперваш крака и се накланяш на една страна, но насочваш тежестта и „мисловността“ си в обратна посока. Тялото на една страна, умът на друга. Някои йоги — за щастие не и Квадрата — го наричат „разтягане на съзнанието“.
Плъзнах се метър напред. После още един. Бък Дхарма от „Блу Ойстър Култ“ — ще разберете що за детство съм имал от факта, че си спомних не само псевдонима, но и истинското му име Доналд Роузър — пееше как можем да бъдем като тях, като Ромео и Жулиета.
Тоест мъртви.
Стигнах до вратата на спалнята. Преглътнах и я натиснах. Не, първо трябваше да завъртя дръжката. Ръката ми стисна метала. Озърнах се през рамо. Външната врата все още беше широко разтворена. Десният ми крак продължаваше да сочи натам, а колкото до „мисловността“ — вече и сам не бях наясно. Завъртях дръжката колкото се може по-тихо, но все пак имах чувството, че звукът прогърмя като изстрел.
Бутнах съвсем лекичко, колкото да открехна едва-едва. Пуснах дръжката. Музиката стана по-силна. Звънка и ясна. Сигурно свиреше уредбата, която получих от Квадрата за рождения си ден преди две години.
Подадох глава да огледам набързо. И в този момент някой ме сграбчи за косата.
Нямах време дори да ахна. Дърпането бе толкова силно, че нозете ми се откъснаха от земята. Полетях през спалнята с разперени ръце като Супермен и шумно се проснах по корем.
Въздухът изхвръкна от дробовете ми с глухо свистене. Опитах да се превъртя, но той — предполагах, че е мъж — вече се стоварваше върху мен. Усетих как ме яхна и преметна лакът през гърлото ми. Опитах да се боря, но хватката беше невероятно мощна. Той опъна назад и аз се задавих.
Не можех да мръдна. Бях изцяло в негова власт. Онзи наведе глава към мен и усетих дъха му в ухото си. Той направи нещо с другата си ръка, вероятно за по-добро разпределение на тежестта, и стисна. Гръклянът ми изхрущя.
Очите ми изхвръкваха от орбитите. Впих пръсти в гърлото си. Безполезно. Помъчих се да забия нокти в ръката му, но все едно се опитвах да драскам парче махагон. Налягането в главата ми растеше, ставаше непоносимо. Започнах да се мятам безредно. Нападателят не помръдваше. Черепът ми сякаш се готвеше да експлодира. И тогава чух гласа:
— Хей, Уили.
Онзи глас.
Разпознах го веднага. Не бях го чувал — Господи, мъчех се да си спомня — от десет, може би от петнайсет години. Във всеки случай още преди смъртта на Джули. Но има някои звуци, най-вече гласове, които остават прибрани в специален сектор от мозъчната кора, на лавицата за самосъхранение, ако щете, и щом ги чуеш, всяка твоя клетка настръхва в очакване на заплахата.
Той пусна шията ми — изведнъж и напълно. Аз се свлякох безсилно на пода. Мятах се, кашлях, опитвайки да прочистя гърлото си от нещо въображаемо. Нападателят се надигна и избухна в смях.
— Омекнал си, Уили.
Превъртях се по гръб и трескаво пропълзях назад. Очите ми потвърдиха онова, което вече бе подсказал слухът. Не можех да повярвам. Той се бе променил, но нямаше как да го сбъркам.