— Джон? — избъбрих аз. — Джон Аселта?
Той се усмихна с онази негова безжизнена усмивка. Имах чувството, че пропадам назад във времето. Изплува страхът — страхът, който не бях изпитвал още от юношеските си години. Призрака — всички използваха този прякор, но никой нямаше смелост да му го каже в лицето — винаги ме плашеше до смърт. И едва ли единствено мен. Ужасяваше почти всички, макар че аз винаги имах закрила. Бях братчето на Кен Клайн. За Призрака това бе достатъчно.
Винаги съм бил слабак. Цял живот бягам от физически сблъсъци. Някои твърдят, че това било признак за зрялост и предпазливост. Но не е вярно. Истината е, че съм страхливец. До смърт се боя от насилието. Може да е нормално — инстинкт за оцеляване и тъй нататък, — но все пак ме кара да се срамувам. Колкото и да е странно, брат ми беше най-добрият приятел на Призрака и притежаваше онази завидна агресивност, която отличава, великите от посредствените. В тениса например някои твърдяха, че Кен им напомнял за младия Джон Макенроу с онзи негов свиреп, безогледен, питбулски състезателен дух. Още като дете беше готов да се бие до смърт — а когато врагът падне, да стъпче останките му. Аз не бях такъв.
С усилие се надигнах на крака. Аселта стоеше пред мен като дух, излязъл от гроба. Той разпери ръце.
— Няма ли да прегърнеш стария си приятел, Уили?
Преди да реагирам, той пристъпи напред и ме прегърна. Беше доста нисък, със странно дълго тяло и къси крайници. Бузата му докосна гърдите ми.
— Отдавна не сме се виждали — каза той.
Чудех се откъде да започна.
— Как влезе?
Той ме пусна.
— Какво? А, вратата беше отворена. Извинявай, че се промъкнах така, но… — Той се усмихна и сви рамене. — Никак не си се променил, Уили. Добре изглеждаш.
— Не бива така да…
Той леко сведе глава настрани и аз си спомних как удряше. Без предупреждение. В гимназията Аселта беше съученик на Кен, с две години по-голям от мен. Участваше в отбора по борба и две години наред печели областната титла в леката категория. Сигурно щеше да стане и щатски шампион, но го дисквалифицираха, защото нарочно изкълчи рамото на противника си. Беше му трето нарушение. Още си спомням как неговият противник изкрещя от болка. Спомням си как на мнозина от зрителите им призля, като видяха провисналата ръка. Спомням си и лукавата усмивка на Аселта, докато отнасяха противника му на носилка.
Баща ми твърдеше, че Призрака страда от Наполеонов комплекс. За мен обяснението изглеждаше твърде опростено. Не знам каква беше истинската причина — дали Призрака държеше да се самоизтъкне, дали имаше някоя излишна хромозома, или просто беше най-злобното копеле на този свят.
Както и да е, определено не беше нормален.
Да си го кажем направо. Той обичаше да причинява болка. На всяка крачка го придружаваше унищожителен ореол. Дори и големите го заобикаляха отдалече. Не биваше да го гледаш в очите, не биваше да му се изпречваш на пътя, защото никога не се знаеше какво ще го предизвика. Той удряше без колебание. С юмрук в носа. С коляно в слабините. С два пръста в очите. Или в гръб.
През първата ми година в гимназията той преби Мил Сапърстайн. Флегматичният очилат Сапърстайн бе допуснал грешката да се облегне на шкафчето на Призрака. Призрака само се усмихна и го потупа по гърба. По-късно същия ден Сапърстайн си вървеше по коридора, когато Призрака ненадейно дотича зад него и стовари лакът върху тила му. Сапърстайн изобщо не разбра какво става. Сгромоляса се долу, а Призрака избухна в смях и го зарита по черепа. Откараха Мил в болница със сътресение на мозъка.
Никой нищо не беше видял.
Ако се вярва на легендите, когато бил на четиринайсет години, Призрака убил кучето на съседа, като натъпкал фойерверки в ануса му. Но много по-страшни, по-страшни от каквото и да било бяха слуховете, че едва десетгодишен Призрака намушкал с кухненски нож едно момче на име Даниъл Скинър. Според мълвата Скинър бил с две-три години по-голям и тормозел Призрака, а онзи отвърнал с удар право в сърцето. Слуховете твърдяха още, че после пратили Призрака на терапия и в изправителен дом, но нямало никаква полза. Кен се преструваше, че не е чувал нищо. Веднъж попитах баща си, но той нито потвърди, нито отрече.
Помъчих се да прогоня миналото.
— Какво искаш, Джон?
Така и не успях да разбера защо брат ми дружеше с него. Родителите ни също не бяха много доволни, макар че Призрака умееше да бъде чаровен с възрастните. Беше почти албинос — откъдето идваше и прякорът му — с бледо лице и нежни, едва ли не красиви черти. Имаше дълги мигли и чаровна трапчинка на брадата. Бях чувал, че след гимназията постъпил при военните. Участвал в някаква нелегална дейност, свързана със специалните операции, зелените барети или нещо подобно, но никой не можеше да потвърди това със сигурност.