Тя отново загуби дар слово. Заплака и дълго не спря. Държах слушалката до ухото си и чаках.
— Мистър Клайн — започна тя.
— Моля, наричайте ме Уил.
— Ти я обичаше, Уил, нали?
— Много.
— Направи ли я щастлива?
Спомних си диамантения пръстен.
— Надявам се.
— Ще преспя в Линкълн. Утре сутрин искам да хвана самолета за Ню Йорк.
— Много мило от твоя страна — отвърнах аз и й разказах за религиозната служба в „Ковенант Хаус“.
— Ще има ли време да си поговорим после? — попита тя.
— Разбира се.
— Трябва да узная някои неща — каза тя. — И има други неща — мъчителни неща, — които съм длъжна да ти кажа.
— Не те разбирам.
— До утре, Уил. Тогава ще поговорим.
Тази нощ имах посетител.
В един часа след полунощ на вратата се позвъни. Предположих, че е Квадрата. Успях някак да се изправя и затътрих нозе по пода. После си спомних Призрака. Озърнах се. Пистолетът още лежеше на масата. Спрях.
Отново се позвъни.
Тръснах глава. Не. Не бях стигнал дотам. Все още. Продължих към вратата и надникнах през шпионката. Не беше нито Квадрата, нито Призрака.
Беше баща ми.
Отворих вратата. Стояхме, и се гледахме, сякаш от много далече. Той се задъхваше. Очите му бяха подпухнали и зачервени. Стоях неподвижно и чувствах как вътре в мен всичко се срутва. Той кимна и разпери ръце. Пристъпих в прегръдката му. Притиснах буза към грубия вълнен пуловер. Миришеше на влага и старост.
Заплаках. Той тихо зашепна нещо несвързано, погали косата ми и ме прегърна по-силно. Краката ми се подгънаха. Но не паднах. Баща ми ме удържа. И останахме тъй задълго.
23
Лас Вегас
Морти Майер раздели двете десетки. Направи на крупието знак да прибави по една карта. На първата се падна деветка, на втората асо. Деветнайсет от първа ръка. Двайсет и едно от втората.
Вървеше му. Печелеше вече осем пъти подред и дванайсет пъти от всичко тринайсет ръце. Общ резултат — единайсет бона. Морти навлизаше в зоната на здрача. Неудържимото опиянение на победител изпълваше с тръпки ръцете и краката му. Беше прекрасно. Несравнимо. От личен опит знаеше, че богинята на хазарта е върховната изкусителка. Гониш я, тя те презира, отблъсква те, прави те най-нещастен на този свят и точно когато се готвиш да я напуснеш, тя се усмихва, протяга топла ръка към лицето ти, гали те нежно и чувстваш колко е хубаво, адски хубаво…
Банката обяви фалит. Крупието, пълничка жена с бухнала прическа като купа сено, събра картите и му подаде чиповете. Морти печелеше. Каквото и да, разправят онези умници от „Анонимни комарджии“, в казиното все пак може да се спечели. Все някой трябва да спечели, нали? Погледнете шансовете, за бога. Не може вечно казиното да печели. Дявол да го вземе, на заровете например можеш да залагаш дори за казиното. И естествено, някои хора печелят. Някои хора се прибират у дома с пълни джобове. Трябва да е така. Няма друг начин. Да кажеш, че никой не печели, е една от онези тъпотии, заради които хората престават да вярват на организации като „Анонимни комарджии“. Щом те лъжат от самото начало, как да им вярваш, че ще те излекуват?
Морти играеше в Лас Вегас. В истинския Лас Вегас — в самия град, където няма тълпи туристи с маратонки и якета от фалшив велур, няма свиркане, рев и радостни писъци, няма фалшиви статуи на свободата и Айфелови кули, няма циркове, въртележки, стереокино, гладиаторски костюми, танцуващи водоскоци, имитации на вулкани и салони за детски електронни игри. Това тук бе центърът на Лас Вегас. Тук идваха да загубят оскъдните си заплати мрачни беззъби мъже, все още покрити с прах от пътуването по селските пътища. Тук играчите бяха недоспали, изтощени, със сбръчкани лица, загорели от тежък труд под жаркото слънце. Човек идваше тук, след като се е изгърбвал от работа, която ненавижда; идваше, защото не иска да се прибира в караваната или мизерната къщичка със строшен телевизор, плачещи бебета и чорлава жена, която някога го е галила на задната седалка в пикапа, а сега го гледа с нескрито отвращение. Идваше, за да стигне тъй близко до надеждата, както никога през живота си — с онази безплътна вяра, че е само на едно раздаване от огромната промяна в своя живот. Но надеждата никога не траеше дълго. Морти дори не бе сигурен дали тя наистина съществува. Дълбоко в сърцата си играчите знаеха, че не е писано мечтите им да се сбъднат. Те винаги щяха да бъдат откъм губещата страна.