Майката на Шийла — поне така предположих — влезе около двайсет минути след началото на церемонията. Беше висока жена. Лицето й изглеждаше сухо и крехко като попарено от слънцето растение. Очите ни се срещнаха. Тя ме погледна въпросително и аз леко кимнах. Докато службата продължаваше, аз от време на време се озъртах към нея. Тя седеше съвсем неподвижно изслушаше думите за дъщеря си едва ли не със страхопочитание.
По някое време всички се изправихме за църковен химн и видях нещо, което ме изненада. Докато плъзгах поглед над морето от познати лица, изведнъж зърнах жена, която закриваше лицето си с шал.
Таня.
Белязаната жена, която се „грижеше“ за онази отрепка Луис Кастман. Разбира се, само предполагах, че е Таня, но бях почти сигурен. Имаше същата коса, същият ръст и телосложение, и макар да закриваше почти цялото си лице, забелязвах нещо познато в очите. Не бях се замислял преди, но имаше голяма вероятност двете с Шийла да са се познавали от улицата.
Отново седнахме.
Квадрата взе думата последен. Беше красноречив и забавен, и съживи пред нас Шийла тъй ярко, както аз никога не бих могъл. Каза на хлапетата, че Шийла е била „една от вас“ — избягало момиче, опитващо да се пребори със своите демони. Спомни си първите й дни тук. Спомни си как е разцъфнала пред очите му. И каза, че най-ясно си спомня как я е гледал да се влюбва в мен.
Чувствах се като куха обвивка. Сякаш някой бе изгребал вътрешностите ми и отново осъзнах, че тази болка няма да свърши, че мога да отлагам, да бягам, да ровя и търся някаква вътрешна истина, но в крайна сметка това няма да промени нищо. Скръбта вечно щеше да бъде до мен, моя вярна спътница вместо Шийла.
Когато церемонията свърши, никой не знаеше какво да прави. Поседяхме смутено, докато Теръл отново засвири на тромпета. Хората станаха. Отново плачеха и ме прегръщаха. Не знам колко време стоях сред тях. Бях благодарен за чувствата им, но така усещах загубата на Шийла още по-силно. Отново ме обгърна замайване, защото усещането бе твърде жестоко. С бистър ум нямаше да го понеса.
Озърнах се за Таня, но тя бе изчезнала.
Някой обяви, че в кафето има закуски. Опечалените бавно се упътиха натам. Забелязах майката на Шийла в ъгъла, стиснала с две ръце малка чантичка. Изглеждаше изцедена докрай, сякаш жизнените й сили бяха изтекли през невидима рана. Тръгнах към нея.
— Ти ли си Уил? — попита тя.
— Да.
— Аз съм Една Роджърс.
Не се прегърнахме или целунахме. Дори не си подадохме ръка.
— Къде можем да поговорим? — попита тя.
Поведох я по коридора към стълбището. Квадрата усети, че искаме да останем насаме и отклони движението. Минахме край новия медицински център, край психиатричните кабинети и службата за лечение на наркомани. Много от бездомните момичета са бременни или с малки деца. Опитваме се да им помогнем. Много други имат сериозни психически проблеми. На тях също се опитваме да помогнем. И разбира се, почти всички са се сблъсквали с наркотиците. Там хвърляме най-големи усилия.
Открихме една свободна спалня и влязохме. Аз затворих вратата. Мисис Роджърс ми обърна гръб.
— Службата беше много хубава — каза тя.
Кимнах.
— Шийла толкова се е променила. — Тя помълча и поклати глава. — Нямах представа. Съжалявам, че не съм я видяла. Съжалявам, че не ми се обади да каже.
Не знаех какво да отговоря.
— Докато беше жива, Шийла нито за миг не ми даде повод да се гордея. — Една Роджърс измъкна кърпичка от чантата си с усилие, сякаш нещо вътре се съпротивляваше. Избърса носа си рязко и решително, после пак прибра кърпичката. — Знам, че звучи жестоко. Тя беше чудесно дете. И в прогимназията се справяше много добре. Но нейде по пътя… — тя извърна глава настрани и сви рамене — … нейде по пътя се промени. Стана кисела. Вечно се оплакваше. Вечно беше недоволна. Крадеше пари от чантата ми. Непрекъснато бягаше от къщи. Нямаше приятели. Момчетата я отегчаваха. Мразеше училището. Мразеше да живее в Мейсън. Един ден пак заряза училището и избяга. Само че този път не се върна.